Прислужничката пристъпи от крак на крак.
— Тя дойде без никакъв багаж — каза, хвърляйки кос поглед към Джоана, сякаш се съмняваше, че една истинска дама би пътувала без сандъци с багаж и дрехи.
— Без багаж?
Другите три жени в приемната слушаха разговора с обикновеното в тези случаи любопитство. Но когато прислужничката разкри, че новодошлата е пътувала без никакъв багаж, те се наведоха напред, проявявайки непринуден интерес.
— Без багаж? — повтори една щедро надарена блондинка. — Да не е била ограбена?
— Не бих могла да знам, милейди — отговори искрено прислужничката.
Джоана изправи гръб. Говореха за нея така, сякаш я нямаше там. Сякаш беше предмет без собствен разум или воля.
— Не бях ограбена — отговори тя. После устните й се извиха в самоиронична усмивка. — Поне не както предполагате.
Лейди Мерилин се втурна и пое ръката на Джоана.
— Елате. Съвсем ясно е, че имате огромна нужда от почивка.
Преди другите жени да протестират и да засипят Джоана с въпроси, тя я изведе от приемната и я въведе в една малка стая, осветявана само от прозорчето, изрязано високо горе в каменната стена. Лейди Мерилин повика прислужничката и я накара да донесе калъп сапун от твърдия, не от мекия, после затвори вратата. Джоана се отпусна на коравия сандък и впери празен поглед пред себе си.
— Добре ли сте? — осмели се Мерилин, поглеждайки към странната си гостенка.
Джоана въздъхна.
— Не, не съм добре, но не можете да ми помогнете.
— Една вана, храна и добра почивка през нощта сигурно ще ви помогнат… — Мерилин замълча, когато новата й позната внезапно се изправи и развърза наметалото си.
Джоана отметна качулката и свали наметалото. После събу неудобните дървени обувки. След като отметна назад обърканата си коса и раздвижи изранените си крака, тя насочи вниманието си към своята нова другарка. Лейди Мерилин изглеждаше на около шестнадесет години и изключително плаха. Беше дребничка, с едва разцъфнала фигурка. Косата й беше тъмна и гъста, спусната свободно на гърба. Имаше бледа — почти неземно бяла — кожа, а очите й блестяха с необикновен син оттенък, изглеждаха почти зелени. Доста красива щеше да бъде, ако се усмихнеше. Но девойката изглеждаше толкова плаха — държанието й беше толкова нерешително, а гласът така приглушен, — че качествата й почти не се забелязваха.
Докато двете стояха и се гледаха смутено, Джоана разбра, че девойката явно е нервна. Това накара стегнатите й черти да се отпуснат. Ето поне един човек, който нямаше да я притеснява.
— Аз съм Джоана Престън. — Отметна гъстата си коса на раменете и се усмихна радушно на момичето. — Съжалявам, че ви създадох неудобства.
— О, нямам нищо против — каза девойката с плаха усмивка. — Аз съм Мерилин Кросли. Радвам се, че ще споделям стаята с вас — добави тя, когато видя как погледът на Джоана опипва малкото помещение.
— Това ли е вашият дом?
Усмивката на лейди Мерилин угасна.
— Не. Тоест, не наистина. Доведоха ме в двора още от празника на Свети Марко. Домът ми е замъкът Лотън край Сейнт Олбънс. — Очите й се спряха на простата сива рокля на Джоана.
— А къде е вашият дом?
Джоана се поколеба за миг, не знаейки дали да даде на девойката отговора, който тя очакваше, или такъв, който ще я шокира и ще даде истинска храна за клюките. В края на краищата направи компромис.
— Родена съм в замъка Оксуич. Но последните няколко години след смъртта на майка ми живях в абатството „Света Тереза“. Във Фламбъро Хед.
— О! — кимна лейди Мерилин. После сви устни и огледа по-внимателно Джоана. — Ще облечете една рокля от моите… след като се наспите, разбира се.
— Много мило от ваша страна — отвърна Джоана. — Но не мога да използвам вашите дрехи. Имам си тази рокля.
— Тя не е подходяща — възрази Мерилин с внезапна проява на воля, както се стори на Джоана. — Но няма значение. Нека се погрижим за вашата баня. Утре ще решаваме останалото.
По-късно Джоана не можеше да си спомни какво точно бе станало след това. Беше се изкъпала в отделен будоар пред малко огнище. Водата беше топла и ароматна — неописуем лукс. Взеха й роклята, но тя не забеляза, защото в това време гърбът и ръцете й бяха подложени на изтъркване с твърда кърпа, а косата й — на сапунисване с прекрасно ухаещ сапун. Би могла да заспи още там, във водата, толкова нежно се грижеше Мерилин за нея. Но тя я накара да се изправи и я изплакна, преди да я увие в огромна роба. Преведе я отново през коридора, после разреса внимателно косата й и докато беше още мокра, я сплете на две плитки. Като в мъгла Джоана се отпусна на едното от двете легла и след това не помнеше нищо. Мерилин влизаше и излизаше. Една царствено красива жена, придружена от други две, дойде, погледна я, но си тръгна почти веднага. После дойде вечерята, имаше забавления, след това придворните се отправиха към спалните си. През цялата дълга нощ Джоана лежа почти като мъртва, неподвижна и потънала в дълбок сън. Камбаните на абатството звъняха за предсъння, предутрення и хвалебня, но тя не ги чу. Размърда се едва когато закънтяха звуците на първата утрення.