Първата съзнателна мисъл, докато се измъкваше от обятията на дългия сън, беше, че леглото й е изключително меко. Не си беше у дома, защото слънчевите лъчи не проникваха в малката й стая в Оксуич.
Оксуич! При мисълта за това място умът на Джоана се проясни. Оксуич не беше нейният дом, „Света Тереза“ беше домът й. Но това тук не беше и „Света Тереза“!
Седна на леглото и се огледа. Беше в Ийли, спомни си накрая. В една стая с девойка на име Мерилин. Но в момента беше сама.
Да, наистина беше съвсем сама. И то не само в този момент. Нямаше семейство. Нямаше ги дори и сестрите от абатството. Сега беше играчка на капризите на съдбата… не, на капризите на краля. Само заради Оксуич.
И отново, както все по-често се случваше напоследък, мислите й отлетяха към онзи ненавистен замък. Оксуич — проклятието на нейното съществувание. Оксуич — нещастният дом на детството й. Оксуич — поводът за сегашната й дилема. Проклето да бъде това място, защото беше под властта на дявола!
Ядосана и разстроена, Джоана отхвърли завивките, после направи гримаса, като разбра, че е съвсем гола. В „Света Тереза“ бяха научени да спят с ризите си, но тя си спомни, че повечето хора не носят никакви дрехи, когато си лягат. Като дете в Оксуич и тя спеше без дрехи.
— Господи, проклета да съм! — изруга, когато отново си спомни за Оксуич. Но едва излетели думите от устата й, в ума й изникна друг, още по-смущаващ спомен. Сър Райлън Кемп, лорд Блекстън — лорд Черно сърце — ругаеше по този начин. Как можа да усвои лошите му навици?
Но тя знаеше, че е усвоила нещо повече от лошия навик да произнася напразно името Господне. И сякаш за да подчертае този факт, тялото й потръпна от спомена за изпитаната страст. Тя смутена сведе очи, за да види как зърната й се смаляват и щръкват, усещайки горещ трепет дълбоко в интимните си недра.
Задавен вик се изтръгна от устните й и Джоана диво се озърна из стаята, търсейки дрехите си. Когато не ги намери, смъкна чаршафа от леглото и набързо се уви с него. Какво да прави сега, запита се в отчаяние. Беше на чуждо място, нямаше нито приятели, нито съюзници, към които да се обърне. И беше останала без никакви дрехи!
Точно в този момент, като същински ангел хранител, изпратен да разсее страховете на Джоана, Мерилин отвори тежката дъбова врата и влезе в стаята. Ръцете й бяха отрупани с дрехи. Прислужничката зад нея държеше един поднос.
— О, вие сте се събудили. — Тя се усмихна на Джоана, докато струпваше купчината сгънати платове на собственото си легло. — Сложи подноса на скамейката под прозореца — нареди на прислужничката.
После се обърна към Джоана с лека усмивка.
— Кралицата ви изпрати всякакви рокли и туники, за да ги носите — обяви тя с ликуваща искрица в очите. — Тя каза, че трябва да закусите и да се облечете, за да може да бъдете представена подобаващо пред нея и пред краля.
Джоана преглътна мъчително, отчаянието й ставаше все по-силно.
— Кра… кралят? — заекна тя. — И кралицата?
— Кралицата много се интересува от вашето положение.
— Но… — и Джоана поклати глава, объркана. — Но защо? Аз искам само да се върна в абатството.
При тези думи сияещото лице на Мерилин помръкна. Въпреки че бе разтревожена, Джоана забеляза колко красива ставаше девойката, когато бе въодушевена от нещо. Мерилин даде знак на прислужничката да излезе. И едва след като вратата се затвори, тя обърна сериозното си лице към Джоана.
— Узнах малко за вашата история, докато си почивахте, и искам да знаете, че ви съчувствам. Наистина. Но трябва да разберете, че когато собствеността се налага да се предаде чрез дъщеря вместо чрез син, нейният избор не може да бъде вземан предвид. Баща ви… о, съжалявам. Знам, че наскоро сте го загубили. Но точно затова кралят така бързо се намеси. Вие сега сте негова повереница и поради това сте подчинена на неговата воля. — Гласът й стана още по-нежен, когато видя съкрушеното лице на Джоана. — Знам, че сигурно ви е много трудно да го приемете. Но трябва да вярвате на крал Джон, той ще направи това, което е най-доброто за вас.
— А вие? — запита с горчивина в гласа Джоана. — Вие вярвате ли, че ще направи това, което е най-доброто за вас?