— О… — и Мерилин леко се изчерви. — Моето положение е малко по-различно от вашето.
— Без съмнение имате братя, които ще поемат наследството на вашето семейство.
— Не. Не, аз съм единственото дете на баща си. Но той, а не кралят, ще ми избере съпруг.
Колкото и да беше нещастна, Джоана не можа да не забележи внезапното потрепване и колебанието в гласа на Мерилин.
— Тогава защо сте тук, в двора?
Мерилин си пое дъх на пресекулки и започна бавно да разгъва дрехите, които беше донесла.
— Кралят иска да повлияе на баща ми в неговото решение относно мене — каза тя, разгръщайки красива светлосиня рокля от фин ленен плат. — По искане на крал Джон аз служа като придворна дама на кралица Изабел — както несъмнено и вие ще служите, — докато се разисква въпросът за моя съпруг.
— О! — Джоана се взря съчувствено в бледата девойка, защото тя изглеждаше още по-отчаяна от нея. — Не знаете ли кой ще бъде този мъж?
Мерилин поклати глава.
— В последните няколко седмици баща ми отсъстваше от двора и това разгневи краля, който искаше да ме омъжи за своя далечен братовчед Робърт Шорт. Бих казала, че кралят още е ядосан. Но баща ми прати известие, че ще дойде да ме посети тук. Така че… — Тя сви рамене и едва-едва се усмихна. — Може би скоро ще разбера.
Джоана смръщи чело. Знаеше, че не би могла смирено да приеме подобна съдба. Но и какво би могла да направи Мерилин, за да избегне това? Още по-точно, какво би могла тя да направи, за да избяга от плановете на краля за нея?
Притисна още по-здраво чаршафа към гърдите си, търсейки някакъв изход от ужасното си положение. В края на краищата разбра, че не може да направи нищо, поне в момента. Докато не разбереше какво мисли кралят по въпроса за замъка Оксуич, щеше да е най-добре да си мълчи и да чака. Джоана въздъхна тежко и отправи решителен поглед към Мерилин.
— Щом няма никаква помощ, тогава, предполагам, би трябвало да закусим и да се приготвим за явяването пред краля.
Мерилин явно бе облекчена от практичния подход на Джоана. Подаде й една фина муселинена риза и й помогна да облече чудно меката дреха. Джоана се опита да се поободри. Каквото имаше да става, щеше да стане. Може би не всичко беше изгубено. В края на краищата, Райлън можеше да я е излъгал за краля, да се е опитвал да я убеди да не бяга. Крал Джон можеше просто да вземе Оксуич и да я прати обратно в „Света Тереза“, каквото беше нейното желание. И дори да не беше склонен веднага да го стори, когато тя разкриеше, че е неподходяща за съпруга…
Внезапното стягане в гърлото накара Джоана да стисне зъби. Неподходяща! Защо така жената можеше да бъде сметната за неподходяща, а мъжът — никога? Без съмнение сър Райлън Кемп беше спал с много жени по същия начин, както и с нея.
Тя трепна, навличайки светлосинята рокля през главата си, и Мерилин я изгледа любопитно.
— Студено ли ви е? — Тя допря опакото на дланта си до челото на Джоана. — Не сте се разболели от пътуването си дотук, нали?
Джоана преглътна една буца, после издърпа гъстата си дълга коса от яката на роклята.
— Все още съм малко уморена, това е. И гладна.
За да разсее смущението и загрижеността на Мерилин, Джоана взе един малък сладкиш и чепка грозде от подноса. Макар че стомахът й се бе свил на нервен възел и се бунтуваше при мисълта за каквато и да било храна, тя смело изгълта всичко.
— Добре. Ето сега тук един чифт летни чорапи и чехли за ходене вътре. Тази панделка ще изглежда хубаво в косата ви. Нека само да издърпам два кичура назад от челото ви…
Джоана стоеше мирно, докато Мерилин се занимаваше с косата й, стягаше страничните връзки на роклята и опасваше талията й с плетен кожен колан. Майка й носеше такъв колан, спомни си Джоана, макар че на свободните му краища висяха ключове… ключовете на Оксуич.
Тя отново се намръщи при спомена за това ненавистно място.
— Не ви ли харесва? — възкликна Мерилин с болка в гласа.
— Какво? О! — Джоана потисна чувствата си и се взря в отражението си в полираното метално огледало, което Мерилин държеше пред нея.
Оттам я погледна собственото й лице, бледо и сериозно, и за първи път Джоана започна да се самоизучава. В „Света Тереза“ нямаше огледала. Абатството беше твърде бедно за подобни глезотии. Сестра Едит не насърчаваше суетността у жените. Но в параклиса имаше стъкла на прозорците и когато ги миеха, те можеха да видят в тях отражението си. Човек можеше да добие известна представа за лицето си и от сребърните подноси, използвани в празнични дни. Но сега за първи път Джоана бе насърчена да изследва собственото си отражение в предмет, направен специално за тази цел.