Косата й беше изключително къдрава, повече от всяка коса, която дотогава бе виждала. Тя си го знаеше. Но сега видя как дългите до кръста къдрави кичури извират от едно чисто и широко чело. Веждите й имаха същия махагонов цвят като косата, прави, с едва забележима извивка. Гъсти мигли ограждаха очите с ясно зелен цвят. Устата й беше пълна, а когато се взря в устните си, не можа да не си спомни колко чувствителни бяха към ласките на устните и езика на Райлън.
Нежелана тръпка се надигна в корема й. Тя сви вежди и извърна лице от полирания метал.
— Готова съм — промърмори, без да обръща повече внимание на изкусната прическа, която й бе направила Мерилин. Защо трябваше да се интересува от външността си? Не се гласеше да си търси съпруг. Дори напротив. — Готова съм — повтори. — Но по-скоро бих облякла собствената си рокля.
— Кралицата изпрати старата ви риза и туника на шивачката. Каза, че трябва да намерят някоя бедна нуждаеща се душа…
Джоана не отговори нищо. Не можеше. Всичко явно бе свършено. Предрешено. Още не беше се явила пред краля, но съдбата й вече изглеждаше определена.
Мерилин също мълчеше. Джоана знаеше, че положението й едва ли е по-добро от нейното: и бащата, също както кралят, нямаше да потърси мнението на дъщеря си. Не и когато ставаше дума за земи. Но Джоана не беше способна да приеме така безропотно съдбата си както Мерилин. И докато минаваха тихо по коридора, после през един открит двор към покрития портик, Джоана се разкъсваше между отчаяната храброст и храброто отчаяние. Първо баща й. После Райлън Кемп. Сега капризите на крал Джон определяха съдбата й. Никой от първите двама мъже не бе зачел желанията й. Не хранеше особени надежди, че третият ще ги зачете.
Но имаше едно оръжие в оскъдния си арсенал. В действителност тя не искаше да разгласява, че е загубила чистотата си, и бе решила да го направи само ако й се стори, че няма друг изход. Но ако трябваше да очерни името си, за да се предпази, така да бъде. Тя се бе борила срещу баща си. Беше се борила срещу лорд Блекстън. Ако станеше нужда, щеше да се бори и срещу самия крал.
14
— Можеха много лесно да ме отърват от него! Но не, тъкмо този ден решили да бъдат предпазливи! Този негодник още е на свобода, за да ме измъчва безкрайно!
Крал Джон крачеше из спалнята си, размахвайки ядосано ръце. Дори брадата му потреперваше от гняв.
— Щяхте да си имате големи неприятности, ако кралски хора убиеха човек от неговия ранг — възрази кралицата, без да вдига очи от пилата, с която изпилваше нокътя на палеца си.
— И кой щеше да разбере, та да го разнесе? — изфуча побеляващият крал.
Изабел вдигна тъмните си очи към съпруга си. Заговори търпеливо и без да се ядосва, както се говори на капризно дете.
— Най-малкото, самите стражи. Вие може и да им вярвате, че ще пазят тайна, но аз не им вярвам. Стига само един да се напие и да се похвали, че е участвал в това деяние, и гневът на бароните ще се излее изцяло върху вас. — Тя вдигна нокти, за да ги огледа, и когато одобри постигнатото, пусна пилата в една кошничка, обшита с бродиран плат. — Освен това и момичето. Не може да сте забравили, че тя също би била свидетелка на подобен акт.
— Онзи глупак Пейтън можеше да прати някого да се върне и да довърши Блекстън. И тя нямаше да разбере. А що се отнася до нея, за мене тя няма реална стойност. Оксуич е мой, независимо дали тя е жива или мъртва.
Изабел най-накрая избухна.
— Вашата пълна липса на финес ще ви навреди, помнете ми думата. Да убиете Кемп или момичето — това не е никакво решение! — Тя сърдито си пое дъх и му отправи гневен поглед, но когато видя нацупената му физиономия, посмекчи тона. — Има най-различни начини да се справите с проблема на сър Райлън Кемп. Не е нужно да умира, за да послужи на вашите цели.
— Да послужи на моите цели? Ха! — изфуча кралят. — Той винаги е готов да ми противоречи. Да вдигне бароните против мене. Да ме преследва с предателските си изказвания. А те са предателски! Мое божествено право е да управлявам Англия — мое, а не на тази проклета орда барони!
— Разбира се, че е така, любов моя — започна да го успокоява Изабел. — Но ако се отнесете сурово с него — ако наредите да го убият, — това само ще разбуни гнездото на осите. Много по-добре е да си поиграете с него, да го измъчвате пред очите на целия двор.
Джон леко вдигна вежди и спря безкрайната си разходка.
— Изабел? — Недоумяващото му изражение се смени от хитра усмивка. — Какви коварства се мътят в тази ваша хубава главица? — Отиде към нея и подпря брадичката й с пръст, за да повдигне лицето й към себе си. — Хайде, кажете ми всичко.
Изабел се усмихна и пълните й извити устни се плъзнаха над ослепително белите зъби.