Джоана се позамисли.
— Значи ще се приближа към него в компанията на други хора. Няма ли да имам възможността да поговоря насаме с него?
Очите на Мерилин се разшириха от учудване.
— Защо изобщо ще искате да говорите насаме с него? — И когато забеляза, че жените в приемната бяха спрели работата си, изненадани от шокирания й тон, тя понижи глас. — Защо изобщо искате да направите подобно нещо?
Джоана се вгледа напрегнато в Мерилин, питайки се доколко трябва да мери думите си. Когато забеляза любопитните погледи на останалите в стаята, потисна желанието си да се изповяда на някого. Може би друг път, не сега.
— Вие имате баща, който да решава съдбата ви… човек, който добре ви познава и когото вие добре познавате. Но аз трябва да разчитам само на краля да решава собственото ми бъдеще. Помислих, че ще е добре да разменя няколко думи с него по този въпрос.
Мерилин кимна, признавайки логиката в думите на Джоана, но на лицето й още се четеше съмнение.
— Аз никога не бих могла да кажа и една дума, ако той поиска да говори насаме с мене, а по никакъв начин не бих поискала сама такова нещо. — Тя се взря в Джоана с леко учуден поглед. — Вие трябва да сте много смела.
Джоана само се усмихна. Не смела, помисли тя, докато и двете се заемаха отново с ръкоделията си. Не смела, а отчаяна.
След няколко минути в коридора се чуха гласове. Вратата се отвори и двама пажове, облечени в пурпурно — сребристата униформа на кралските служители, веднага застанаха от двете й страни. След тях в приемната влезе една матрона със строго лице, но вниманието на Джоана бе привлечено от жената, която влезе след нея.
Кралица Изабел беше всичко, което Джоана очакваше, и нещо повече. Като дете бе чувала за красивата съпруга на крал Джон, но величествената, елегантна жена, която се усмихваше и кимаше на изправилите се придворни дами, беше върхът на съвършенството. Нищо чудно, че кралят бе рискувал да разгневи прочутата фамилия Люзинян, като бе взел Изабел Д’Ангулем за съпруга. Нищо чудно, че цяла Франция се бе разгневила от това, че я бе загубила.
Колкото и цинично да се отнасяше Джоана към брака и ограниченията, които той налагаше на жените, тя не можеше да не се възхити от романтиката в тази история. Крал Джон бе рискувал много, за да се ожени за тази жена, и тя изглеждаше извънредно доволна от това. Ех, ако нещата винаги ставаха така…
Кралицата махна небрежно с ръка, отпращайки своите дами към работата им, но бързият й поглед обходи стаята и когато забеляза Джоана, се спря.
— Лейди Мерилин. Доведете вашата повереница при мене. Бих искала да поговоря с нея.
Мерилин леко стисна ръката на Джоана, преди тя да реагира. За миг усети как потръпва от вълнение. Кралицата беше толкова красива, колкото би искала да бъде всяка жена. Но все пак беше кралица и беше длъжна да подкрепя интересите на съпруга си, фактът, че беше жена, не означаваше, че може да бъде и съюзничка. Когато Джоана се приближи към Изабел, си каза, че не бива да забравя това.
— Добро утро, Ваше величество — произнесе тихо Мерилин с дълбок реверанс.
След кратко колебание Джоана последва жеста й. Бе решена да не прави нищо, което би могло да изглежда неуместно, докато търси да спечели кралското благоволение. Макар че не познаваше дворцовия етикет, тя се зарече да наблюдава и да се учи, за да не може никой да намира грешки в поведението й.
— Добро утро, Ваше величество — повтори тя тихо думите на Мерилин.
Кралицата се вгледа в нея. Макар че изражението й беше приятно — на лицето й трептеше постоянна усмивка, — внимателният й поглед бе по-скоро търсещ, сякаш се вглеждаше отвъд лицето на Джоана, за да проникне в най-съкровените й мисли. Джоана преглътна нервно и сключи пръсти на талията си, мъчейки се да прикрие треперенето им.
— Вие сте доста хубавичка. Точно както предполагах. Нима не съм отгатнала правилно, като подбирах роклите за вас? Размерът. Дължината. Цветът, подхождащ на вашата кожа и на очите ви. Хайде, обърнете се — и тя я подкани с ръка.
Джоана се подчини, докато се обръщаше, очите й се срещнаха за миг с тези на Мерилин, но лицето й остана нарочно безизразно. Когато Джоана отново застана пред кралицата, Изабел се усмихваше почти лукаво.
— Кой би предположил, че занемареното създание, каквото бяхте вчера, може да се превърне в такава красива девойка? — Тя хвърли поглед към придворните си дами, които мълчаливо наблюдаваха кралицата и новото момиче. — За учудване е колко невзрачен би изглеждал човек, ако ги нямаше красивите дрехи, богатите бижута и многото средства за разхубавяване.
Изведнъж жените започнаха да протестират на глас.