— Блекстън! — повика го един изненадан глас, докато пресичаше застланото с мрамор преддверие. — По дяволите, човече, не мислех, че ще те срещна в двора.
Райлън спря, за да поздрави сър Гийом Рейслип, осъзнавайки, че гръмовният му глас е накарал няколко души да обърнат глави към тях. И когато започнаха да си шепнат, той разбра, че пристигането му вече е обявено по всички правила. Бързото излизане на сър Джордж Гейнс гарантираше, че и кралят много скоро ще узнае за пристигането му.
— Радвам се, че те виждам, Рейслип — отвърна Райлън, без да издава мислите си дори с ядно помръдване на устните. Пое ръката, протегната му от сър Гийом, после махна към мълчаливия си другар. — Мога ли да ти представя Кел Фарстад?
Сър Гийом отвори широко очи при вида на исполинския норвежец и Райлън потисна усмивката си.
Кел обикновено поразяваше хората. Изключителната му височина и видимата му сила, съчетани с обичайната му сдържаност, бяха достатъчни, за да накарат, когото и да било да поразмисли, преди да предприеме нещо в негово присъствие.
Но не беше изплашил Джоана, мярна се откъслечна мисъл в ума на Райлън. Тя беше открила единствената слабост на Кел, огромния му страх от водата. И се беше възползвала от нея.
Беше ли открила след това и неговата слабост — объркващата му слабост към нея, запита се разсеяно Райлън. Но едно дръпване на ръкава го накара отново да обърне вниманието си към общителния сър Гийом.
— Кралят не е в настроение — зашепна поверително той. — Твоето присъствие едва ли ще го успокои.
Райлън забеляза любопитството, изписано на лицето на сър Гийом, огледа се и забеляза, че няколко барони полека си пробиват път към него.
— Бих искал да го повярвам — промърмори той по-скоро на себе си, отколкото на Гийом. — Но няма да се изненадам, ако поне веднъж на краля му бъде приятно да ме посрещне в двора си.
Никой нямаше време да се усъмни в думите на Райлън или да го запита нещо, защото изведнъж пред входа на епископската приемна се чу силен шум. Хората заотстъпваха назад, за да направят път, докато в същото време други напираха напред, за да видят какво става. Но сър Райлън нямаше нужда да поглежда, за да разбере кой влиза. Кралят нямаше търпение да възвести победата си — това, че е сложил ръка на лейди Джоана, — та дори не изчака Райлън да стигне до приемната на епископа. И макар Райлън да бе очаквал това и се бе приготвил за публичното унижение, на което кралят щеше да го подложи, тази перспектива никак не му харесваше. Въпреки че край него бяха Кел и сър Гийом, той не забелязваше присъствието им. Само стисна челюсти и се стегна, за да посрещне това, което го очакваше.
Но дори самообладанието на Райлън не бе неуязвимо за гледката, която се разкри пред очите му. Беше прав в предположението си, че кралят е предизвикал целия този шум, бързайки да се изправи срещу него. Но не беше очаквал Джоана да го придружава.
Част от него съзнаваше, че не би трябвало да се изненадва, но присъствието й му подейства така, сякаш бе получил удар в стомаха. Тя беше много по-красива, отколкото си я спомняше — стройна, елегантна, с разпусната дълга коса, падаща по гърба, както се носеха девойките.
В един безумен миг той си спомни как изглеждаше тази разкошна коса на фона на белите й гърди. Но веднага сподави спомена. Сега я държеше ръката на Джон Безземни, не неговата. И ако искаше да промени това положение, трябваше да не губи присъствие на духа. Но въпреки това тази мисъл го възмути. Крал Джон нямаше право така да стиска ръката й! Нито да я привлича към себе си с ръката си, обсипана с пръстени! Нямаше значение, че сега официално беше кралска повереница. Тя принадлежеше само на него…
Тази луда мисъл изведнъж отрезви Райлън.
Тя не му принадлежеше… нито пък той искаше да му принадлежи. Но стягането в слабините му пречеше да приеме тази истина. Искаше да я омъжи за доверен йоркширски лорд. Това бе искал в началото, това искаше и сега, каза си той. Но не можеше да отрече, че времето, прекарано с нея на Свещения остров, бе подложило намеренията му на сериозно изпитание.
Дори и сега го разкъсваха властните изисквания на дълга и честта, политическата стратегия и морала.
Край него се надигна любопитен шепот. Хората се натискаха да видят по-добре краля и непознатата красавица до него. Но Райлън не забелязваше нищо. Макар че кралят явно търсеше погледа му, той не забеляза и това.
Виждаше само Джоана.
Тя беше бледа и видимо изплашена от необичайната среда и шумната тълпа. Но беше така красива, каквато никога досега не я беше виждал. Невъобразимо красива.
— Господи, проклет да съм! — изруга той тихо.