Тогава една от придворните дами я хвана за лакътя, насочвайки я към високата почетна маса, където трябваше да се храни в компанията на кралицата и краля. Джоана пристъпи напред, но очите й оставаха приковани към великолепния сокол.
Можеше да е в същото отчаяно положение, както ценната ловна птица на краля, каза си тя, но не беше единствена. Също като тази хищна птица и сър Райлън беше окован във вериги, ловният му устрем беше прекъснат от ръката на краля. Но това не облекчаваше положението й, защото независимо кой беше ловецът, Оксуич си оставаше единствената примамка.
И тя си оставаше единствената плячка.
15
Джоана стоеше зад стола си и чакаше, както останалите, кралят да отиде на мястото си и да седне. Ръцете й стискаха гърба на стола, сякаш беше спасителен пояс и наистина, ако не беше подкрепата на солидната дъбова облегалка, краката й щяха да се подгънат и тя щеше да се свлече на пода. Взираше се с невиждащи очи пред себе си, отказвайки да срещне, чийто и да било поглед… със сигурност най-вече този на лорд Блекстън. Но въпреки това осъзнаваше колко много любопитни очи не преставаха да я следят.
Какво, за Бога, правеше кралят? Двамата с Райлън очевидно бяха политически противници. Ако се бе съмнявала в думите на Райлън по този повод, коварното поведение на краля сега го доказваше. Тази покана към лорд Блекстън да обядва на почетната маса бе замислена като изтънчено оскърбление и Джоана го намираше за ненужно и съвсем неподобаващо за един монарх. Но поведението на Джон я интересуваше единствено доколкото засягаше самата нея. Беше съвършено ясно, че я използва като средство да дразни противника си.
Въпросът, на който не можеше да си отговори, беше защо Райлън сътрудничи на краля. Защо е дошъл в двора, позволявайки да бъде оскърбяван толкова публично? Една романтична част от нея искаше да повярва, че е дошъл тук от чувство за вина заради лошото си държание спрямо нея, но тя бързо отхвърли тази глупава мисъл. Най-вероятният отговор беше, че той просто не е повярвал, че плячката така лесно му се е изплъзнала от ръцете.
— Кралят желае да седнете до кралицата — прошепна й учтиво един млад прислужник.
Джоана послушно се премести зад стола, който той й посочи, и едва не се спъна, като видя, че Райлън е застанал зад стола на самия крал.
Въпреки всички причини, които имаше, за да го мрази, най-силното чувство на Джоана в този момент беше един тъмен и болезнен копнеж. Като рана, останала незатворена по ръба на съзнанието й. И болката от нея накара сърцето й да подскочи.
Лицето му не издаваше никакви чувства, също както и очите. Те бяха тъмни, блестящи от емоции, когато се плъзнаха по нея. Джоана преглътна, после си пое дъх на пресекулки и смело вдигна брадичка, за да се защити от изгарящия му поглед. Не можеше да отрони и дума. Устата й бе пресъхнала, мисълта — празна. Погледите им се срещнаха и останаха впити един в друг, като че ли цяла вечност. После той леко помръдна и се прокашля.
— Знаех, че животът в двора ще ви хареса — промърмори той, когато очите му още веднъж пробягаха по елегантната й фигура. — Но никога не съм подозирал колко много ще ви допадне.
Тази надменна забележка, прикрита под формата на комплимент, накара гнева на Джоана да изригне.
— Знаели сте? Подозирали сте? Повече от ясно е, че не знаете нищо за мене! — изсъска тя ядно.
Накани се да пристъпи към него, готова да излее върху му целия гняв, огорчението и объркването, които кипяха в нея, но навременното появяване на кралицата предотврати изблика й.
— Хайде, хайде, лейди Джоана. Тук не е мястото да показвате чувствата си към лорд Блекстън. Такъв разговор е най-добре да се води в по-интимна обстановка.
Джоана преглътна острите си думи, без да съзнава, че ясният глас на кралицата се чува чак до първия ред маси оттатък подиума. Тогава кралят пристъпи между нея и Райлън и с широка усмивка се обърна към Изабел:
— Не бъдете много строга с нея, скъпа моя. Естествено е тя да изпитва антипатия към мъжа, който е искал така жестоко да я отвлече. — Той отправи към Райлън нарочно снизходителен поглед. — Ако лорд Блекстън не се радваше на толкова високо реноме сред моите барони, бих се почувствал задължен да му наложа сурово наказание за подобно безчестно деяние.
Вдигна ръка, за да попречи на Райлън да възрази.
— Но тъй като в действителност няма нанесена никаква вреда — моите стражи я спасиха съвсем навреме, — мисля, че едно извинение от страна на лорд Блекстън ще е достатъчно. — Той се усмихна отново, съзнавайки добре, че всяко ухо в обширната епископска трапезария се е напрегнало да го чуе. — Какво ще кажете, скъпа Джоана? Ще приемете ли неговото извинение с благосклонността на истинска дама?