Джоана се вгледа в краля, без да може да проумее мотивите му. Само това ли ще поиска той от провинилия се свой лорд — едно извинение? Погледът й се премести към невъзмутимото лице на Райлън, така решително и застрашително дори в този момент на публично унижение. Но това, което видя на лицето му, не беше разкаяние. Съвсем не. Той като че ли предизвикваше — и нея, и краля — да му се противопоставят. Можеше ли да е толкова глупав?
Това обаче може би не беше глупост. Може би беше по-силен, отколкото подозираше тя. В края на краищата, хората на краля се бяха поколебали дали да го убият, когато можеха да направят това съвсем лесно. А сега кралят не изискваше никакво наказание за него, само настояваше публично да й се извини.
Тя присви замислено очи, взирайки се в мъжа, който й бе отнел девствеността. Можеше да има власт, можеше дори да плаши кралете. Но вече не можеше да я нарани. А тя можеше поне да се позабавлява, като го гледа как се бори.
Вдигна брадичка и отправи слаба усмивка към крал Джон.
— Ако ми поднесе извинение… искрено извинение — прибави тя бързо, — тогава бих могла да го приема.
Райлън я изгледа.
— И ще го приемете благосклонно? — запита със сардонична усмивка на устните.
Тя трябваше да стисне зъби, за да не изригне.
— Ще го приема благосклонно — повтори тя, макар че искрящият й поглед казваше точно обратното.
Кралят премести очи от Райлън към Джоана и отново към Райлън.
— Колко приятно. Всички сме на едно мнение. А аз предпочитам хармонията пред неразбирателството.
Усмивката му стана още по-широка, дългите му зъби блеснаха, а в очите му заискри победно пламъче. Но това не беше просто триумфът над един барон, който му създаваше неприятности. Джоана правилно отгатна какво се таеше зад блясъка в очите на краля — омраза. Тръпки от страх пролазиха по гърба й. Изведнъж прозря със стряскаща увереност, че кралят едва ли би допуснал тази игра на котка и мишка, която сам бе започнал, да завърши с едно просто извинение.
— Е, Блекстън — подкани го кралят. — Ще изкажете ли извинението или не?
Като видя как Райлън се взираше хладнокръвно в краля, Джоана беше твърдо убедена, че по-скоро би удушил Джон, отколкото да изпълни заповедта му. Но тогава той обърна ледения си поглед към нея.
Изложена на остриетата на нетрепващите му очи, Джоана изпита усещането, че в препълнената зала не е останало нищо, освен него — нито кралят, нито кралицата, нито благородниците, нито слугите. Той пристъпи към нея, посегна към здраво стиснатите й ръце и ги пое в топлите си длани.
— Лейди Джоана — започна той тихо, без да престава да се взира в напрегнатите й очи, — дълбоко съжалявам за обстоятелствата около досегашното ни общуване. Ако беше в моя власт да променя миналото, без съмнение бих го направил.
Когато ръцете му докоснаха нейните, пулсът на Джоана заби двойно, дори тройно по-бързо. Отначало поиска да се дръпне, защото инстинктът й за самосъхранение беше твърде силен. Но нежното му докосване и напрегнатият му поглед я накараха да остане на място. А леко дрезгавият му глас породи дълбоко в нея тръпки на нежелан, смущаващ копнеж.
Истина ли беше това, запита се тя. Наистина ли искаше да се бяха срещнали при други обстоятелства? Сериозно ли говореше, когато изрече това… и другите неща, които не изрече с думи, а с безкрайно дълбокия поглед на очите си?
— Аз… — запъна се Джоана. — Благодаря, Ра… лорд Блекстън — успя най-накрая да изрече тя.
Той накара ръцете й да отпуснат здраво преплетените си пръсти и те легнаха съвсем естествено в дланите му. Наведе се и ги целуна, демонстрирайки съвършено поведение на придворен. Но когато устните му погалиха опакото на дланите й, тя почувства как пръстите му се сключват в топла прегръдка около ръцете й. Тогава езикът му крадешком описа нежен кръг около кокалчетата на пръстите й и тя с усилие сподави шокираното си ахване.
— Милейди — промърмори той с израз на почтително уважение, докато вдигаше глава.
Само изгарящата топлина на очите му издаваше истинските му чувства.
— Ми… милорд — едва успя да изрече тя.
Когато Райлън пусна ръцете й и отстъпи назад, кралят се усмихна, доволен от проявеното от рицаря му подчинение. Сред придворните се разнесе вълна от сдържан шепот, защото историята за опита на сър Райлън да отвлече лейди Джоана Оксуич се бе разнесла като горски пожар. Всички знаеха за неприязнените чувства на Райлън към краля. Сега бяха станали свидетели на това, как кралят го накара да се подчини на волята му. Самодоволното изражение на Джон показваше съвсем ясно, че първото действие от унизяването на Райлън Кемп му е доставило извънредно голямо удоволствие.