Самият той трябваше да се ожени за нея.
Взе чашата си с трепереща ръка. Щеше да се ожени за нея и с това може би щеше да я спаси от гнусните нокти на някой кралски любимец. Дори според човек с низки помисли и егоистичен ум подобна съдба би била съвсем незаслужена за такова невинно създание като Джоана.
Разговорите около него продължаваха, но Райлън не ги чуваше. Епископ Ференди бърбореше нещо за сватби и тържества. Кралицата напомняше на краля, че тя и придворните й дами ще имат нужда от нови рокли за празненствата. Джон се смееше, понеже бе забелязал как ръката на Райлън потреперва, и се опиваше от унижението, което бе наложил на отдавнашния си противник.
Но Райлън не обръщаше внимание на това, защото бе потънал в размисли относно безразсъдното си решение. Вече беше обвързан с лейди Мерилин. Баща й нямаше да приеме тази промяна в ангажимента му, а Райлън нямаше желание да изложи нито лорд Егбърт, нито дъщеря му. Слава на Бога, че годежът още не беше обявен. Но налице беше, като че ли непреодолимият проблем относно съгласието на краля. Сега Джоана беше повереница на двора и Райлън беше последният човек, за когото Джон би пожелал да омъжи наследницата на Оксуич. Но в този момент никой от тези доводи не означаваше нищо за него.
Райлън отпи голяма глътка вино, а после обърна глава и се вгледа в Джоана. Неговата Джоана, помисли той и яростно чувство на притежание го овладя.
Макар че решението му променяше невероятно много политическите му планове, той не пожела да мисли повече по него. Щеше да намери някакъв друг начин да обедини хаотичната опозиция на бароните срещу политиката на краля. Щеше да намери начин да успокои гнева на сър Егбърт. Но преди всичко щеше да намери начин да накара краля да му даде ръката на лейди Джоана. Кралят нямаше да го стори на драго сърце, но това само щеше да направи евентуалната му капитулация още по-приятна.
Ами ако Джоана не пожелаеше това?
В този момент тя вдигна сведеното си лице и открито срещна погледа му. Още веднъж той видя страха й и мълчаливата й молба за помощ. И макар да му струваше върховно усилие, Райлън остана на мястото си, издавайки огромното си вълнение само с това, че здраво стисна чашата си. Но вътре в себе си се бореше с непреодолимия подтик да скочи, да я притегли към себе си и да се бие с всеки, който би поискал да се намеси.
Напрегнатият му поглед накара очите й леко да се разширят и той нерешително откъсна очи от нейните, за да обърне внимание на разговора на кралската двойка. Но умът му преливаше от съвсем ясно очертани планове. Отпи още една глътка и негласно се закле — този път в основния камък на замъка Блекстън. Щеше да вземе лейди Джоана Престън за съпруга.
Нея и никоя друга.
16
Макар че главата й туптеше с тъпа болка и стомахът й се бунтуваше срещу яденето, което се бе опитала да погълне, Джоана наложи приветлива усмивка на лицето си. Можеше ли да й се случи още нещо неприятно?
Тя слезе полека по стъпалата на подиума, изчаквайки Мерилин и другите придворни дами, които съпровождаха краля и кралицата в шестването им през препълнената с хора епископска приемна. Ужасно зле се чувстваше в двора, искаше само да се върне в „Света Тереза“, казваше си, че изпитва носталгия и скоро ще се оправи. Кралят бе потупал ръката й и след като я бе огледал внимателно, бе останал доволен. Но и той не я бе изслушал. Бе й казал да отправи молбата си към кралицата. Явно очакваше съпругата му да отхвърли всички възражения на новата повереница.
Джоана бе сметнала, че епископът може да й стане съюзник. В края на краищата, той беше духовник и със сигурност щеше да разбере нейното желание да положи монашеския обет. И като че ли беше довереник на кралицата. Но тогава се бе появил Райлън и шокът от тази среща бе разбил плановете й.
Джоана се съсредоточи върху влачещия се шлейф на роклята на Изабел, налагайки си да не мисли повече за Райлън. Но макар че не го виждаше, знаеше, че е наблизо… и че я наблюдава.
Стомахът й се сви, но този път това нямаше нищо общо с храната, която така разсеяно бе погълнала. Увереността, че Райлън Кемп я гледа, накара цялото й тяло да пламне в смътни тръпки, обземащи дори най-интимните й места. Точно това най-много я смущаваше, защото въпреки всичките причини, които имаше, да го мрази и да не му се доверява, споменът за онзи единствен интимен акт, който бяха преживели заедно, още я преследваше.
Как може един мъж да й даде толкова всепоглъщащо удоволствие и в същото време да бъде причината за всички нейни злощастия? Нещо по-лошо, как можеше тя — която знаеше колко суров и неотстъпчив е той — да копнее за неговия допир? Това беше извратено и въпреки това беше самата истина.