— Не бягай, Джоана. — Той я хвана над лакътя, после плъзна ръка надолу и обгърна пръстите й. — Искам да ти помогна. — Стисна ръката й и я накара да се обърне с лице към него. — Аз съм единственият, който може да ти помогне.
Джоана отмести поглед от него към тълпата танцуващи хора, музиканти и зрители.
— Никой не може да ми помогне — възрази тя меко.
За миг разбра отчаяното решение на майка си пред лицето на безнадеждността и почувства състрадание към отдавна изгубеното скъпо същество. Точно толкова бързо обаче осъзна и че изобщо не е като майка си. Тя никога не би избрала такова малодушно разрешение.
Но изправена пред всекидневните атаки на един съпруг, когото ненавижда…
Джоана потръпна и обърна поглед към Райлън. Ненавиждам го, каза си тя. Но не беше ненавиждала интимните моменти, споделени с него. Не, не беше.
Сякаш усетил нарастващото й объркване, Райлън направи още една стъпка към нея.
— Мога да ти помогна — повтори той.
Очите му бяха тъмни като нощта и я караха да го изслуша.
Джоана прехапа устни, не знаейки на кого да вярва. Но преди той да успее да продължи или тя да му отговори, музиката спря и те се видяха обкръжени от много хора. Първият, който се намеси в разговора им, беше кралският довереник сър Джордж.
— Няма да стане — обърна се мъжът с лукава усмивка към Райлън. — Този път загуби облога, Блекстън. По-добре е да се признаеш за победен.
Райлън пусна ръката на Джоана, но лицето му не показа никакво чувство в отговор на закачката на придворния. Тогава се появиха Джон и Изабел, малко задъхани от вихрения танц.
— Изглежда, нашата повереница от все сърце е простила простъпките на лорд Блекстън, нали, Изабел? Изглеждат доста увлечени в разговор. Какво ще кажете, Джоана? — продължи кралят в изблик на добро настроение. — Искрено ли беше според вас разкаянието на Блекстън? Или замисля някакъв нов заговор?
Няколко дами се засмяха, прикривайки лицата си с ръка, а кралят и приближените му барони се усмихнаха широко, като видяха, че главният противник на Джон е станал обект на атака. Но Джоана не намираше нищо смешно в ситуацията, защото ако сега Райлън беше в ръцете на краля, тя беше още повече. Дори не бе имала възможност да изложи молбата си пред Джон. Сега обаче той чакаше отговор от нея и тя разбра, че ако може, трябва да извлече някакви предимства от това.
— Вярвам, че лорд Блекстън е толкова искрен, колкото всеки би могъл да бъде. Що се отнася до мене, аз се уповавам на нашия небесен Отец да ме върне в „Света Тереза“ и към благочестивия живот, който съм избрала.
Това явно не беше отговор, какъвто Джон бе очаквал, и той смръщи чело, долавяйки намека в думите й. Всички погледи се обърнаха към него, очаквайки реакцията му. Но преди него проговори Изабел.
— Пет години сте се подготвяли да заживеете благочестив живот. В двора сте едва от един ден. Надявам се, скъпа лейди Джоана, че ще ни отделите повече време, преди отново да заговорите за полагане на обета.
Усмивката й и приветливият й тон направиха упрека да прозвучи меко. Но Джоана долови пламъчето в тъмните очи на кралицата.
Изабел продължи:
— Когато се срещнете с няколко от кавалерите, които вече желаят да ви бъдат представени, без съмнение ще бъдете повече от склонна да се откажете от предишните си планове. Били сте едва на дванадесет години, когато сте направили този избор. Сега сте по-възрастна… и по-мъдра — добави тя с многозначителен поглед.
Джоана имаше готов отговор. Сега не беше на дванадесет години, в това нямаше никакво съмнение. Беше достатъчно възрастна, добре знаеше, че бракът за повечето жени не е благоприятно разрешение, и беше готова да го каже. Но едно силно ощипване отзад над лакътя я накара да замълчи. Тя трепна, после забеляза откритото, умоляващо лице на Мерилин. Джоана изведнъж разбра, че по този начин няма да си помогне. Да спори с кралската двойка пред такава любопитна публика беше повече от излишно. Това само щеше да ги накара още повече да се противопоставят на желанието й. Ако искаше да успее, трябваше да им въздейства в частни разговори и с достатъчно аргументи.
Въздъхна леко и наложи на лицето си търпеливото изражение, което години наред бе упражнявала в абатството.
— Да, милейди — промърмори тя и покорно сведе глава.
Кралицата се усмихна, доволна от отговора на Джоана. Но кралят още не се беше изказал.
— Религиозният живот е по-подходящ за някои хора, отколкото за други, съгласен ли сте, Ференди?
— О, да. Да — потвърди с готовност червеноликият епископ. — Всички изпълняваме дълга си към Бога, но Той се обръща към нас по различен начин.