— Какво… какво искаш да кажеш с това, да се преборя с него? — запита тя, хълцайки.
Докато стоеше над леглото на Мерилин и се взираше в невинното й младо лице, Джоана внезапно се почувства твърде стара и твърде опитна в нещата от живота.
— Трудно е, когато няма на кого да разчиташ, освен на себе си — започна тя, търсейки думите, като същевременно събираше мислите си. — Епископ Ференди смята, че една млада благородничка изпълнява дълга си към Бога, когато се омъжи и роди деца от този съюз, и това може да е вярно за някои. Но не вярвам, че е така за всички. Със сигурност не и за мене. Но дори и да е така, не е работа на друг човек да казва кой да бъде този съпруг. Нито е редно съпругът да се отнася зле с жена си. Със сигурност нашият Господ Бог е обичал жените от своето време и се е грижел за тях.
Тя си пое дълбоко дъх, когато осъзна тази нова идея. От известно време тя се оформяше в съзнанието й, но досега не бе намерила думи, с които да я изрази.
— Аз съм напълно способна да избера собствения си съпруг… ако наистина искам такъв. Ти също. Но решението бива отнето от нас само заради собствеността, която е свързана с ръката ни. — Тя сниши поверително глас. — Аз съм готова да се откажа от наследството си, за да избягна неподходящ брак. Може би и ти трябва да направиш същото.
Мерилин се надигна и се облегна на високата табла на леглото. На лицето й се изписа учудване, породено от думите на Джоана.
— Баща ми никога няма да го позволи. — Изтри една сълза, стекла се на брадичката й. — Не, никога. Нито пък кралят лесно ще позволи и на тебе да се откажеш от дълга си.
— Може би. А може би не. Но аз въпреки всичко ще се опитам да го убедя. В края на краищата, той ще получи това, което всъщност иска: Оксуич да премине в ръцете на някой от неговите последователи.
Мерилин поклати глава. Гласът й стана по-уверен, заговори така, сякаш тя беше мъдрата, а Джоана — наивното дете.
— Не познаваш краля, Джоана. Той най-много иска това, което му се отказва. Ако му откажеш послушанието си, той ще го изисква още повече от тебе.
— Не може да ме накара да изрека думите. Няма да положа брачния обет!
— Лейди Клара, вдовицата на лорд Морленд, също се опита, когато кралят й заповяда да се омъжи за сър Кътбърт, тя отказа. Крал Джон накара да отнемат децата й и я затвори в собствената й кула през зимата, без никакъв огън, за да се топли. На Благовещение, когато тя пак отказа, я лиши и от храна. На празника на свети Марк я омъжиха за онзи стар, грозен мъж, който беше погребал вече четири съпруги. — Мерилин се вгледа напрегнато в Джоана. — Слуховете казват, че въпреки крехкото й здраве той веднага й направил дете.
Джоана се облегна назад, объркана от това ново доказателство за жестокостта на краля. Как може човек да бъде толкова безчувствен? Но тя не можеше да допусне това да я обезкуражи. И макар да предпочиташе да не го прави, все още можеше да разкрие, че не е непорочна. Това трябваше да накара краля да се замисли. Но тя щеше да държи за себе си това сведение, докато не бъдеше принудена да го огласи.
Срещна примирения поглед на Мерилин.
— Както и да е, не виждам по какъв начин положението ми може да се влоши от това, че ще се опитам да разубедя краля. Той може да пренебрегне желанията ми, както предвиждаш. Но може и да не стане така. Ако внимавам и представя по подходящ начин моя случай — ако си подбера думите и момента, — кой знае какво може да реши той? — Джоана вдигна брадичка и скръсти ръце в скута си. — Знам само това, че не мога да отстъпя, когато се решава какво ще стане с живота ми.
Цялата нощ Джоана мисли върху смелите си думи. Не беше лесно. За нейно нещастие, безпокоеше я не толкова заплахата, че ще бъде омъжена за някой барон по избор на краля. Плашеше я по-скоро новината за годежа на Мерилин.
Райлън Кемп трябваше да се ожени за Мерилин. Не беше честно! Тя тупна отчаяно с юмрук по мекия дюшек, после се обърна по гръб и се опита да се успокои. Беше тъмно и не виждаше тавана над главата си. Не чуваше никакъв звук, с изключение на тихото дишане на Мерилин. Беше съвсем сама с мислите си… и се чувстваше извънредно неудобно.
Каква глупачка беше, да се измъчва така зле заради годежа на Мерилин! Трябваше да съчувства на горкото момиче, което щеше да бъде обвързано с този коравосърдечен лорд Блекстън. Но тя изпитваше само гняв. Гняв и ревност.
Защо не беше предпочел да се ожени за самата нея? Ако Оксуич беше толкова ценен за неговите политически цели, защо не искаше самият той да се ожени за нея?
Но почти в същия миг се закле, че няма да се съгласи да се омъжи за такъв негодник, какъвто се бе показал той. Никога нямаше да се омъжи за никой мъж, защото всички бяха еднакви: егоистични, алчни и безчувствени.