Докато слушаше, Джоана леко се намръщи.
— Кога ще обяви годежа ти?
— Не и преди да напуснем кралския двор.
Джоана се замисли, без да престава да се разхожда из малката стаичка. После се обърна с лице към Мерилин.
— Има ли шанс кралят да не ти позволи да напуснеш двора… искам да кажа, ако разбере?
Когато разбра какво иска да каже Джоана, Мерилин отвори широко очи.
— Той не може… О, не, би могъл. И ще го направи…
Джоана седна до Мерилин, която видимо трепереше от страх.
— Ако се страхуваш от брака с Райлън Кемп, има начин да го избегнеш — каза тя тъжно. — Наистина, няма вероятност изборът на краля да бъде по-добър.
После си спомни името, което бе накарало очите на Мерилин да засияят, и се реши. И тя, и Мерилин — и всяка друга жена, притежаваща имения, — трябваше да отидат при най-достойния. В зелените й очи се роди блясък и тя потупа ръката на Мерилин.
— Разкажи ми всичко, което знаеш за този Ивън Торндайк.
Джоана веднага разпозна Егбърт Кросли, лорд Лотън. Беше едър, набит мъж, с дружелюбен и приветлив изглед, но изражението му беше внимателно и предпазливо. Стоеше малко настрана в епископската приемна, потънал в разговор със сър Гай и с други двама млади благородници.
Без съмнение всеки неженен младеж в двора рано или късно щеше да поиска да се сближи с лорд Лотън заради неговата извънредно подходяща като брачна партия дъщеря. Но за сър Егбърт разговорът явно не беше интересен, защото очите му скрито оглеждаха залата. Когато Мерилин влезе заедно с Джоана, той веднага насочи поглед към дъщеря си.
Още едни очи наблюдаваха нерешителните стъпки на Мерилин и Джоана забеляза това. Ивън Торндайк стоеше и разговаряше с лейди Матилд, видимо незаинтересуван от постоянното движение на хора около кралската двойка. Но очите му все се връщаха на Мерилин и Джоана усети прилив на надежда. Възможно ли беше Ивън да има слабост към Мерилин? Тогава нещата можеше да потръгнат. И двамата бяха приятни на вид, с нежни души, чужди за дворцовите лукавства. Джоана реши да не обръща внимание на необяснимото намигване на Ивън след играта на крикет. Това беше само израз на приятелско отношение, нищо друго. Но от начина, по който гледаше Мерилин, можеше да се съди, че я харесва.
Усещайки се по-оптимистично настроена, отколкото когато бе пристигнала в двора, Джоана подръпна Мерилин за ръкава.
— Нали ще ме представиш на баща си?
Мерилин се поколеба, когато забеляза, че Джоана таи лека усмивка в ъгълчетата на устата си.
— Но няма нищо да казваш, нали? Това, което ти казах снощи, е абсолютно поверително.
— Няма да разгласявам малката ти тайна, Мерилин. Макар че изобщо не мога да разбера защо ще искаш да участваш в такъв план, който ти е съвършено противен. Както и да е, уверявам те, че искам да водя с баща ти съвършено светски разговор.
Мерилин не изглеждаше убедена, но въздъхна нерешително и поведе Джоана. Направиха реверанс пред краля и кралицата, спряха да поздравят и епископ Ференди. Но избягваха да завързват разговор с други хора. Сър Егбърт изглеждаше много облекчен, че го избавят от общуването със самодоволния сър Гай и с другите двама, толкова подобни на него придворни.
— Добро утро, дъще — почти извика той и обърна гръб на тримата си събеседници.
— Татко — и Мерилин го целуна леко по бузата, а после отстъпи назад към Джоана. — Още не съм ти представила приятелката си лейди Джоана Престън Оксуич.
— От абатството „Света Тереза“ — поправи я Джоана, в чийто ум тъкмо се бе зародила една идея.
— А, да, момичето на Ейслин.
И той я изгледа одобрително. Сякаш преценяваше стойността, която външността й придаваше на и без това привлекателното нейно наследство. Джоана потисна прилива на нетърпение. Само собствеността ли виждаше един мъж, когато погледнеше неомъжена жена? Ниви и ливади, овце и водно право, замъци и политика? Тя изобщо ли нямаше никаква стойност сама по себе си?
Нарочно отмести очи от изпитателния му поглед, само за да срещне друг, още по-настойчив. Райлън Кемп стоеше в същата онази ниша, в която бяха разговаряли предишната вечер. Говореше с един добре облечен мъж, с когото тя се бе запознала вчера, но не бе запомнила името му. Но въпреки че бе зает с разговора, Райлън гледаше право към нея.
Внезапно изнервена, Джоана отново обърна вниманието си към сър Егбърт.
— Жалко, че баща ти почина от оная ужасна треска — казваше той. — Ние загубихме около двадесет души в село Хърли и почти четиридесет в Олдбърн. Само силните морски ветрове ни спасиха в Селзи и Шоръм. Отвяха болестта. — Той кимна няколко пъти, сякаш неговите предвидливи мерки бяха запазили поданиците му с крайморските села от страшната треска, взела толкова много жертви. — Да, много съжалявам за тебе, момиче, макар да не мога да кажа, че добре познавах баща ти.