- Разбира се - каза простичко Селена. - Мисля, че „Ходещите мъртъвци“ все още се мотае някъде тук. Може би ще се радва да си има компания.
Дориан щеше да се усмихне, ако това не беше ужасяващо вярно.
- Ще те оставя да си прибереш дрехите. Има среща на Съвета по същото време, в което тръгва кораба - каза той, като се помъчи да сподави болката в гърдите си. Това бе лъжа, и то не много убедителна. Не искаше обаче да е на пристанището, не и когато знаеше, че някой друг ще иска да се сбогува с нея там. - Така че.. предполагам, че сега е моментът да си кажем довиждане. - Не знаеше дали му е позволено да я прегръща, затова прибра ръце в джобовете си и се усмихна. - Пази се.
Леко кимване.
Вече бяха приятели и той знаеше, че физическите граници между тях са се променили... но въпреки това се обърна, за да не види Селена разочарованието на лицето му. Успя да направи две крачки, преди тя да заговори. Думите u бяха тихи, но го трогнаха.
- Благодаря ти за всичко, което направи за мен, Дориан. Че си мой приятел. Че не си като другите.
Той спря и се извърна към нея. Тя остана с вирната брадичка, но очите u сияеха.
- Ще се върна - обеща тихо. - Ще се върна за теб.
И той знаеше, че има много неща, които не му казва, че зад тези думи се крие някакво по-голямо значение.
Дориан обаче u повярва.
Пристанището бе пълно с моряци, роби и работници, които качваха и сваляха товарите от корабите. Денят бе топъл и ветровит, идващата пролет се усещаше във въздуха, а по небето нямаше нито едно облаче. Бе отличен ден за отплаване.
Селена застана пред кораба, с който щеше да измине първия етап от пътуването си. Щеше да стигне до предварително уговорено място, където кораб от Вендлин щеше да я вземе заедно с бегълците, мъчещи се да излязат от сянката на Адарланската империя. Повечето от жените, които щяха да отплават, вече бяха в трюма. Тя размърда пръстите на превързаната си ръка и направи гримаса от тъпата болка, която усети в дланта си.
Почти не бе спала тази нощ, като вместо това се гушкаше с Лапичка. Да се сбогува с кученцето бе като да се раздели с късче от сърцето си, но крачето му още не бе оздравяло напълно, за да рискува с пътуване до Вендлин.
Не бе искала да види Каол и не се бе сбогувала с него. Имаше да му зададе толкова много въпроси, че u бе по-лесно изобщо да не го пита нищо. Не бе ли знаел в какъв невероятен капан я поставя?
Капитанът на кораба даде сигнал, че след пет минути вдигат котва. Моряците започнаха да се подготвят да напуснат пристанището и да отплават надолу по Ейвъри, а после и в големия океан.
Към Вендлин.
Тя преглътна.
„Стори това, което трябва да бъде сторено“ - бе наредила Елена. Наистина ли трябваше да убие кралското семейство във Вендлин, или тя имаше предвид нещо друго?
Соленият въздух разроши косите u и тя пристъпи напред. Тогава обаче някой се появи от сенките, хвърляни по доковете от сградите.
- Чакай - каза Каол.
Той приближи и Селена замръзна. Тя дори не помръдна, когато застанаха лице в лице.
- Нали знаеш защо направих това? - попита тихо той.
Тя кимна, но каза:
- Трябва да се върна.
- Не - каза той и очите му заблестяха. - Ти...
- Чуй ме.
Имаше пет минути. Не можеше да му обясни всичко и да му каже, че кралят ще го убие, ако тя не се върне. Това знание можеше да е фатално за него. А дори и Каол да избягаше, кралят бе заплашил и семейството на Нехемия.
Знаеше обаче, че Каол се опитва да я защити. И не можеше да го остави в пълно неведение. Ако нещо u се случеше във Вендлин, ако загинеше...
- Чуй внимателно това, което ще ти кажа.
Той вдигна вежди. Тя обаче не си даде време да помисли и да прецени дали решението u е правилно.
Колкото се може по-накратко му разказа за Ключовете на Уирда, за Портите и за Баба Жълтонога. За документите, които бе намерила в гробницата. За загадката на трите Ключа. А накрая и за това, че кралят притежава поне един от тях. И че в библиотеката има запечатано мъртво създание. Че никога не бива да отваря вратата към катакомбите. И че Роланд и Калтейн може да са част от някакъв по-голям и смъртоносен план.
След като разкри ужасната истина, тя свали Окото на Елена и го постави в дланта му.
- Никога не го сваляй. То ще те пази от зли сили.
Той поклати глава, пребледнял като смъртник.
- Селена, не мога.
- Не ме интересува дали ще търсиш Ключовете, но някой трябва да знае за тях. Някой освен мен. Всички доказателства са в гробницата.
- Селена - хвана я Каол за ръката.
- Чуй ме! - повтори тя. - Ако не бе убедил краля да ме отпрати, щяхме някак да... ги разгадаем заедно. Но сега...