Тя се обърна с изящно завъртане, което я изправи срещу него, и спря.
Последният вариант вече бе невъзможен. Или трябваше да се разсмее, или да u се скара.
Нито едното му звучеше подходящо, нито другото.
Дори на лунната светлина видя намръщването u.
- Ще умра от скука. Или от студ - каза тя и пусна наметалото си.
Той остана на върха на стълбите, загледан в нея.
- И вината за това е твоя - продължи тя и прибра ръце в джобовете си. - Ти ме накара да дойда тук, а някой бе оставил вратата на балкона отворена, така че да чувам всичката тази прекрасна музика. - Валсът продължаваше и изпълваше ледения въздух. - Затова помисли на кого да се караш. Това е като да сложиш прегладнял човек на прага на пиршество и да му кажеш да не яде. Което ти, между другото, ми направи на тази вечеря.
Бърбореше, а лицето u бе достатъчно помръкнало, за да разбере, че не я е страх от това, че я е хванал. Той прехапа устни, за да не се усмихне, и пристъпи на чакълената пътека на градината.
- Най-великият асасин в Ерилея не може да издържи няколко часа на пост.
- Какво толкова има да пазя? - изсъска тя. - Двойките, които се натискат в храстите? Или Негово кралско Височество, който танцува с де що има девойка на бала?
- Ревнуваш ли?
- Как пък не! - изсмя се тя. - Богове, не. Но не ми е забавно да го гледам. Него и останалите, които си прекарват чудесно. Мисля, че ревнувам най-вече бюфета, който никой дори не докосва.
Той се разсмя и погледна нагоре към стълбите и вратите към балната зала. Вече трябваше да се връща, но вместо това стоеше тук, на границата, която не биваше да прекрачва.
Бе останал настрана миналата нощ, макар сълзите u по време на песента на Рена Голдсмит да го бяха трогнали толкова, че да се почувства сякаш е намерил част от себе си - част, за чиято липса не е и подозирал. Накара я да бягат километър и половина повече тази сутрин, не за да я накаже, а защото не можеше да спре да мисли за начина, по който го бе гледала.
Тя въздъхна шумно и се загледа в луната. Бе толкова ярка, че звездите почти не се виждаха.
- Чух музиката и просто ми се прииска да потанцувам за няколко минути. Да забравя всичко за един валс и да се почувствам като нормално момиче. Та... - Тя го погледна лошо. - Сега вече можеш да ми се накараш. Как ще ме накажеш? Пет километра допълнително утре? Час набирания? Челна стойка?
Усети горчивина в думите и, която не му хареса. Да, щеше да и се скара за това, че е напуснала поста си, но сега... точно сега...
Каол застана до нея.
- Танцувай с мен - каза той и и подаде ръка.
Селена се загледа в протегнатата ръка на Каол.
- Какво?
Лунната светлина се отрази в златистите му очи и ги накара да заблестят.
- Кое не е ясно?
Нищо. Всичко. Изрече го не като Дориан, когато принцът я бе поканил на бала на Юледа. Онова бе просто покана. Това обаче...
Ръката му остана да виси пред нея.
- Доколкото си спомням - вирна брадичка тя, - на Юледа аз те поканих да потанцуваме и ти ме отряза. Каза, че е прекалено опасно да ни видят заедно.
- Сега нещата са различни.
Още едно неразбираемо за нея изречение.
Гърлото и се сви и тя погледна към протегнатата му ръка, осеяна с мазоли и белези.
- Танцувай с мен, Селена - каза той с прегракнал глас.
Когато погледите им се срещнаха, тя забрави за студа, луната и стъкления замък, надвиснал над тях. За тайната библиотека, за плановете на краля, за Морт и кралица Елена. Всичко това потъна в нищото.
Пое ръката му и на света останаха само музиката и Каол.
Пръстите му бяха топли дори през ръкавиците. Той постави едната си ръка на кръста и, а с другата хвана нейната. Тя го погледна, когато се раздвижи - първо една бавна крачка, после още една и още една, нежно в ритъма на валса.
И той я погледна, но никой от двамата не се усмихна. Бяха отвъд усмивките. Валсът се забърза и Каол я поведе, без да се препъне нито веднъж.
Дишането и се учести, но не можеше да свали поглед от него, не можеше да спре да танцува. Лунната светлина, градината и златистият блясък на балната зала се сляха в едно цяло, което сякаш бе на километри от тях.
- Никога няма да бъдем обикновени момче и момиче, нали? - успя да попита тя.
- Не - въздъхна той, - никога.
Тогава музиката сякаш избухна около тях и Каол я завъртя така, че черният плащ изшумоля около тялото и. Всяка крачка бе безупречна, смъртоносна, както по време на първия им дуел преди много месеци. Тя познаваше всяко негово движение, а той нейните, все едно бяха танцували този валс цял живот. По-бързо, без почивка, без да откъсват очи един от друг.