Нищо. Стената не се промени. Не изплува гигантски Знак на Уирда. Тя обърна окото, но получи същия резултат. Опита и от двете страни, наопаки, под ъгъл. И нищо. Все същата тъпа бяла стена, осветена от лунната светлина, процеждаща се от някакъв процеп отгоре.
Тя притисна камъка и потърси някаква врата или подвижен панел.
- Но това е Окото на Елена! Само през окото може да се види истината! За какво друго око може да става дума?
- Извади своето и провери - обади се Морт от вратата.
- Защо не работи? Заклинание ли трябва да изрека?
Тя погледна към саркофага на кралицата. Може би магията се разкриваше с древни думи, които се криеха под носа u. Не ставаше ли така винаги? Тя намести обратно амулета в камъка.
- Ах! - извика тя в нощния въздух, като рецитираше думите, издълбани на гроба на Елена. - Времената на Разлома!
Нищо не се случи.
Морт се изсмя. Тя взе амулета от стената.
- Мразя това! Мразя тази тъпа гробница, тъпите загадки и мистерии!
Добре. Хубаво. Нехемия беше права. Амулетът не водеше доникъде. А тя бе ужасна приятелка, която не я слушаше и u нямаше доверие.
- Нали ти казах, че няма да стане?
- Как тогава да стане? Тази гатанка се отнася за нещо в гробницата, което е зад стената, нали?
- Да, но още не си задала правилния въпрос.
- Зададох ти десетки въпроси! И ти не отговори на нито един от тях!
- Ела друг път - започна той, но Селена вече се катереше нагоре по стълбите.
Селена стоеше на ръба на една клисура, а студеният северен вятър рошеше косата й. Бе сънувала това и преди. Винаги на това място, винаги през тази нощ в годината.
Зад нея се разстилаше камениста пустош, а пред очите й зееше огромна пропаст. Оттатък имаше мрачен лес, в който кипеше живот.
На обраслия с трева ръб от другата страна на пропастта стоеше бял елен, който я наблюдаваше с древните си очи. Огромните му рога сияеха на лунната светлина и го покриваха със сребрист блясък, точно както си го спомняше. В нощ, студена като тази, го бе видяла през решетките на затворническия фургон, водещ я към Ендовиер. Проблясък на един свят, преди да бъде изгорен до пепел.
Двамата се наблюдаваха един друг в тишина.
Тя направи половин крачка към ръба, но се спря, когато няколко камъчета се свлякоха надолу по склона. Мракът на клисурата нямаше край. Нито пък начало. Сякаш тъмнината дишаше и пулсираше с шепота на заглъхнали спомени и забравени лица. На Селена понякога й се струваше, че мракът отвръща на погледа й - и лицето му е нейното собствено.
Можеше да се закълне, че чува някъде под мрака ромона на полузамръзнала река, прииждаща от топящите се снегове на Планините на Еленовите рога. Блясък на мълния и звук от копита по меката земя. Селена погледна нагоре. Еленът бе дошъл по-близо и бе навел глава, сякаш я канеше да се присъедини към него.
Но клисурата само стана още по-широка, като пастта на огромен звяр, който иска да погълне света.
Селена не я прекоси, а еленът се обърна назад и си тръгна. Стъпките му заглъхнаха и той изчезна в плетеницата на вечната дъбрава.
Селена се събуди в мрака. От огъня в камината бе останала само жарава, а луната бе изгряла.
Огледа тавана и леките сенки, хвърлени от светлините на града. Винаги сънуваше един и същи сън, винаги тази нощ. Все едно можеше да забрави деня, в който
всичко, което бе обичала, u бе отнето, а тя се бе събудила обляна с чужда кръв.
Стана от леглото, а Лапичка скочи подире u. Направи няколко крачки, след което застана в центъра на стаята и се загледа в мрака, все едно безкрайната клисура все още я зовеше. Лапичка потърка муцуна в краката u, а Селена се наведе, за да погали кученцето по главата.
За миг останаха неподвижни, загледани в безкрайната чернота.
Селена излезе от замъка много преди настъпването на зората.
Когато Селена не отиде призори в казармите при Каол, той я изчака десет минути, преди да нахлуе в покоите й. Това, че не й се излизаше в студа, не бе добро извинение да прекрати тренировките си. А и му бе особено интересно да научи как е отмъкнала астерионската кобила от господаря на Ксандрия. Той поклати глава и се усмихна при мисълта. Само Селена би дръзнала да стори подобно нещо.
Усмивката му угасна, когато стигна покоите u и завари Нехемия на малката масичка във фоайето, с чаша горещ чай пред себе си. Пред принцесата имаше купчина с книги и когато той влезе, тя вдигна очи от една от тях. Каол се поклони, а тя каза само: