Температурата в библиотеката спадна. Отнякъде повя ледено течение.
Не го интересуваше. Бе искрен, когато се закле пред Нехемия, че е приключил със Селена. Може би трябваше да каже на Каол, че е свободен да я ухажва. Никога не бе била негова. Дори не бе намеквала подобно нещо.
Можеше да я забрави. Трябваше да я забрави. Да я остави. Да я пусне. Да...
Внезапно от рафтовете се разхвърчаха книги, десетки от тях се понесоха в полет и се заблъскаха в него, докато той отстъпваше назад към коридора. Дориан закри лицето си, а когато звукът от кожа и хартия заглъхна, вдигна очи към каменната стена пред себе си и зяпна.
Половината книги от рафтовете ги бяха напуснали и лежаха пръснати наоколо, разхвърляни от невидима сила.
Той се спусна към тях и започна да ги връща обратно по местата им, макар и в произволен ред. Работеше максимално бързо с надеждата да приключи преди някой от кралските библиотекари да дойде да провери какъв е този шум. Отне му няколко минути, докато свърши. Сърцето му заби толкова силно, че се уплаши да не му стане лошо.
Ръцете му се разтрепериха, и то не само от страх. В него имаше някаква сила, която настояваше да бъде отприщена, да u бъде позволено да го обсеби...
Дориан сложи последната книга на рафта и избяга.
Не можеше да каже на никого. Не биваше да се доверява никому.
Когато стигна главната зала на библиотеката, забави ход и се престори, че се разхожда отпуснат. Дори успя да се усмихне на стария сбръчкан библиотекар, който му се поклони на минаване. Дориан му махна, преди да излезе през високите дъбови врати.
Не можеше да се довери никому.
Но вещицата на карнавала не го разпозна като принц. Вярно, дарбата не я бе излъгала при разговора u с Каол. Беше рисковано, ала Баба Жълтонога може би имаше отговори на въпросите му.
Селена не беше нервна. Все пак нямаше нищо - абсолютно нищо, - от което да се притеснява. Това бе просто една вечеря. Вечеря, която бе подготвяла седмици наред, във всеки свободен миг, през който не шпионираше онези хора в Рифтхолд. Вечеря, на която щеше да бъде сама. С Каол. А след миналата нощ...
Пое си дълбоко въздух, докато се оглеждаше в огледалото за последно, и с изненада установи, че трепери. Роклята u бе бледосиня и украсена с кристали, които я караха да прилича на блещукаща морска повърхност. Може би бе малко прекалено, но бе казала на Каол да се облече добре. Надяваше се той да си сложи нещо прилично, така че да не се чувства не на място.
Тя изсумтя. Богове, бе нервна, което бе пълна глупост. Какво толкова? Ставаше дума за една вечеря. Лапичка щеше да прекара нощта с Нехемия и... и ако не тръгнеше веднага, Селена щеше да закъснее.
Отказа да си позволи да нервничи и секунда повече. Взе хермелиновото палто от мястото, на което Филипа го бе оставила - на дивана в центъра на гардеробната.
Когато стигна коридора, Каол вече я чакаше на вратата. Дори от това разстояние виждаше, че очите му не я изпускаха, докато прекосяваше стълбите. Не бе изненадана, че е облечен в черно. Поне не бе в униформа. Туниката и панталоните му изглеждаха майсторски ушити. Дори като че ли бе сресал късата си коса.
Той наблюдаваше всяка нейна стъпка с неразгадаемото си изражение. Когато най-после спря пред него, леденият вятър от отворената врата лъхна лицето и. Не бе тичала тази сутрин, а той не бе дошъл да я измъкне навън.
- Честит рожден ден! - каза тя, преди Каол да успее да възрази срещу дрехите и.
Той вдигна поглед към лицето и, след което се усмихна леко и неразгадаемото изражение изчезна.
- Искам ли въобще да знам накъде ме водиш?
Тя му се ухили и нервите и се успокоиха.
- Някъде, където не е редно да видят един капитан на стражата. - Тя кимна с глава към каляската, която ги очакваше пред вратите на замъка. За кочияша и лакеите бе добре, че са пристигнали навреме. Бе заплашила, че ще ги одере живи, ако закъснеят. - Ще тръгваме ли?
Докато пътуваха из града, седнали един срещу друг в каляската, си говориха за всичко, освен за миналата нощ - за карнавала, за Лапичка, за врявата, която Холин вдигаше всеки ден. Дори започнаха да спорят дали пролетта ще настъпи скоро, или не. Когато стигнаха сградата - стара аптека, - Каол вдигна вежди.
- Само чакай - каза Селена и го въведе в добре осветения магазин.
Собствениците им се усмихнаха и ги поведоха нагоре по тясно каменно стълбище.