Розмари Роджърс
Среднощна красавица
ПРОЛОГ
Англия, 1799
Коридорът бе потънал в мрак, който попиваше тънките треперливи струйки светлина от лампата, високо на стената. Сенките се прокрадваха край ламперията и се спотайваха в ъглите като хищници в очакване на нищо неподозиращи жертви. Въпреки че й бе строго забранено, Кайла не можа да се сдържи и захапа палеца си, като започна ожесточено да го смуче. Тя бавно се придвижваше към сигурността на крехкото петънце светлина, което се процеждаше под вратата на майка й. Вратата бе открехната и тя забърза, преди да бъде хлопната пред лицето й. Това често се случваше нощем, когато просто искаше маман да я прегърне, но вместо това Мари я връщаше назад. Къде беше Мари? Сигурно дойката й отново бе излязла и щеше да се върне, кикотеща се в облак от винени изпарения. Щеше да й просъска да върви да спи и да не казва на никого какво е видяла, иначе кошмарът ще дойде да я вземе.
Кайла заглуши глухото ридание, което се надигна в гърлото й при мисълта за това. Щеше ли кошмарът да дойде тук и да я вземе? Тук, в коридора пред стаята на майка й? Тя разпери ръка и плътно я притисна до грапавата дървена ламперия, а другата ръка още държеше пред лицето си заради успокояващото усещане на палеца в устата. Отново я обзе панически страх, но тя си наложи да продължи бавно напред, крачка по крачка, докато застана пред лентата светлина, която се процеждаше през открехната врата. Примигна.
Какво става с мама? Долавяха се приглушени гласове. Стори й се, че чува гласа на мъжа, който идваше нощем при майка й. Почти готова да се разплаче, тя усети отново онова странно чувство. Не харесваше този мъж. Той не бе добър с маман, защото понякога я чуваше да изхлипва, когато той е там. Звукът бе странен и звучеше така, сякаш майка й изпитва болка. Но по-късно, когато виждаше отново майка си, тя не й изглеждаше наранена. Напротив, усмихваше й се нежно, въпреки че изглеждаше далечна и разсеяна. Кайла ставаше непослушна и разливаше чая или нарочно изронваше бисквитите, за да накара майка си да погледне към нея — да я забележи, а не само да й кимва унесено с глава и да се усмихва сякаш на себе си…
Но сега той отново бе тук и това никак не й хареса. Тя бутна вратата и пристъпи вътре. Босите й крака не вдигаха никакъв шум по дървения под. Огледа се наоколо и макар че разрошената й коса й пречеше да вижда, изпод русите къдрици успя да фокусира поглед в спалнята на майка си. Очите й се разшириха от учудване.
Майка й бе облечена само в червения си халат, който се бе разтворил и откриваше голото й тяло. Нейната красива ефирна коса, винаги вдигната и навита на кок, бе разпиляна като водопад от къдрици по раменете й. Погледът й бе впит в лицето на мъжа и тя не се противеше, когато мъжът я докосваше на онова място, за което на Кайла бяха казали, че не бива да позволява никой да докосва. Защо мъжът прави това? И защо маман му позволява? Тя седеше неподвижно, докато ръцете на мъжа я милваха и от време на време я притискаха така, че леко изстенваше.
Разстроена, Кайла пристъпи напред в стаята. Босите й пръсти потънаха в дълбокия топъл килим. Никой не я забеляза и тя спря нерешително.
Казано й бе никога да не влиза нощем в стаята на майка си, а да извика Мари. Мари обаче сега я нямаше. Свещта в стаята й бе угаснала и тъмнината обграждаше леглото й с огромни заплашителни сенки.
Сега мъжът бе точно пред маман и тя виждаше само неговия гръб. Бялата му напудрена перука бе завързана на опашка. Маман извика отново с тих глас, робата й падна на пода в пурпурен поток.
Кайла изхлипа с впити в тях очи. Нещо не беше наред. Маман на никого не би позволила да я види съблечена. Сега мъжът отново я докосваше, като едновременно с това събличаше собствените си дрехи. Кайла направи усилие да се сдържи, но се разплака, чувайки отново тихия странен звук — болезнена като стон въздишка.
— Какво е това? — Маман се изправи, като отстрани мъжа от себе си и протегна ръка към робата. Тогава видя Кайла и лицето й пребледня като платно. Тя произнесе на френски: — О, Боже мой! Не! Милото ми момиченце…
Мъжът се обърна. Той изглеждаше толкова раздразнен, че Кайла не посмя да се вгледа в лицето му, макар че усещаше втренчения му поглед, впит в лицето й.
— Кое е това дете?
— Дъщеря ми, милорд. Моля, позволете ми да я сложа обратно в леглото.
— Не, доведи я тук. Твоята дъщеря значи. Каква измамница само. Нищо не си ми казала досега. Господи, тя е много красива. Като майка си, нали? Ела тук, дете. Как се казва?
Маман се поколеба, загърна се плътно с робата си и каза тихо:
— Кайла.
— Кайла… Необичайно име, и все пак познато. Не съм ли го чувал преди? Всъщност няма значение. Отива й, тя е необикновено красива. Ела при мен, казах. Ето, седни на коленете ми и аз ще погаля красивите ти руси коси.