Кайла се загърна по-плътно с палтото си, благодарна за топлината му. Тя едва не го изпрати с багажа, като настояваше, че ще й бъде достатъчно топло. Както винаги, Селест се бе оказала права, познаваше по-добре английския климат. Повече от двадесет години Лондон бе нейният дом.
— Mon Dieu — напористо изрече Селест, когато корабът тромаво започна да завива. — Най-после ще пусне котва. Това старо корито така противно се клатушка. Но край, пристигнахме!
И посочи напред с елегантен жест и с най-очарователната си усмивка, която бе предназначена само за нейната кръщелница — Кайла бе сигурна в това. В края на краищата Селест бе тази, която се чувстваше зле в дългото морско пътешествие, свряна в задушната си кабина, изтерзана от морска болест. Кайла се разхождаше по най-горната палуба и се наслаждаваше на свежия въздух и морския бриз. Дори и сега Селест все още имаше тъмни кръгове под блесналите лешникови очи, спомен от страданията в миговете, когато се кълнеше, че никога повече няма да стъпи на палубата на кораб отново — никога, дори и заради любимата си кръщелница. Никога!
Кайла умело прикри усмивката, предизвикана от драматичен жест, и зададе въпроса, който се въртеше в главата й още от мига, когато научи истината за своето раждане.
— Какво ще си помислят за мен, танте Селест? Тези хора никога не са ме виждали, възможно е дори да не са чували за мен.
— Как би могъл някой да не те хареса, малката ми? Ти си толкова красива. Приличаш на майка си, с лице чисто като на мадона, модерна платинена коса и толкова необикновени очи, като водите на Средиземно море, които непрекъснато преливат от синьо в зелено, и отново в синьо. Не, невъзможно е да не те обикнат.
— Но дали ще ме приемат, как мислиш? Особено тази жена, която се е оженила за баща ми?
Селест смръщи вежди. Тя погледна настрани, през мокрите перила на кораба към сумрачните очертания на складовете и града зад тях. След малко отново се обърна към Кайла и тъжно се усмихна:
— Не, малката ми. Не мисля, че тя ще те посрещне с отворени обятия. Тази херцогиня на Улвъртън никак няма да се зарадва, като научи, че има още една наследница на имуществото, оставено от покойния й съпруг, твоя баща. Опасявам се, че и новият херцог няма да е по-щастлив. Но адвокатите ще се погрижат за подробностите, сигурна съм, и ти скоро трябва да получиш това, което ти се полага от години. — Тонът на Селест стана малко по-рязък и кафявите й очи, обикновено толкова живи и весели, потъмняха и в тях се появи метален блясък. — Това трябваше да получи и бедната ми Фостин, но тези безсърдечни хора, родителите на баща ти, не дадоха съгласието си.
След едно рязко полюшване Кайла сграбчи перилата на кораба и се наведе, за да запази равновесие. Тя се взря над широката неспокойна вода към брега, който сега бе достатъчно близо и сградите ясно можеха да се различат дори и в здрача. Спомените за тези картини, видени през очите на едно малко дете, бяха смътни, неясни и неразгадаеми и представляваха един калейдоскоп от впечатления, които вероятно бяха далеч от истината.
Неспокойна от нахлуването на спомените, които й приличаха по-скоро на лош сън, отколкото реалност, тя обърна гръб на гледката.
— Ако не беше дневникът на маман, никога не бих научила истината. Ти щеше ли да ми кажеш?
След кратко колебание, през което Кайла почувства нежеланието на Селест да отговори, кръстницата й кимна с глава.
— Не, нямаше, малката ми. Това не се отнася за моя живот. Това беше истината за живота на майка ти, и само тя можеше да реши дали трябва да я научиш. Но може би така беше най-добре да я узнаеш. Сякаш самата тя ти я е разказала, нали?
Да, така беше. Малкото ковчеже от тиково дърво, украсено с резба и подплатено с кадифе, бе стояло толкова години до нощното шкафче на майка й. Папа Пиърс й го даде две седмици, преди да напусне Индия. Там, заедно с удостоверението за сключен брак, беше дневникът й. В него бяха описани подробностите за толкова много събития през тези изминали години, пълни с предателства и надежди, мечти и съкрушителни разочарования. За кратко сякаш духът на Фостин отново оживя, скрит в редовете от изсъхнало мастило и спотаен в аромата на парфюма й, с който бяха напоени страниците на дневника й. Разплакана, Кайла се закле, че ще потърси правата си и ще заеме полагащото й се място, отказано на майка й приживе. След всичко случило се това бе нейно право. А най-горещото желание на Фостин бе дъщеря й да бъде призната от човека, който бе истинският й баща.