Стигна до интендантския пост, в самия център на готварските ями. Вятърът донесе смесица от миризми: тлъстина, опърлена от пламъците, врящи картофи, лютиви сосове с чесън, мокрия, лепкав мирис на картофени обелки, носени на малкото стадо свине, които бяха успели да вземат от Малден.
Интендантът, Бавин Рокшоу, беше бледолик кайриенец с русоляви кичури в посивяващата кафява коса — приличаше на козината на куче мелез. Беше жилав в ръцете, краката и гърдите, но имаше почти съвършено кръгло шкембе. Явно беше работил като интендант още по времето на Айилската война и беше експерт — майстор, толкова вещ в ръководенето на снабдителните операции, колкото майстор дърводелец в работата с дървото.
Това, разбира се, означаваше, че е експерт и във взимането на подкупи. Като видя Файле, той се усмихна и се поклони достатъчно сковано, та поклонът да е официален, но без украси. „Аз съм просто войник, изпълняващ дълга си“, казваше поклонът.
— Лейди Файле! — възкликна той и махна на един от слугите си. — Тук сте, за да прегледате счетоводните книги, предполагам?
— Да, Бавин — отвърна тя, макар да знаеше, че няма да намери нищо подозрително. Бавин Рокшоу беше твърде предпазлив.
Все пак влезе, за да прегледа бегло записите. Един от мъжете ѝ донесе столче, друг маса, на която да поставят счетоводните книги, а трети — чаша чай. Беше впечатлена колко спретнато са подредени колоните. Майка ѝ ѝ бе обяснявала, че интендантите често правят много объркани бележки, позовават се на други страници или други книги, отделят различните видове продукти в различни книги — всичко това за да е по-трудно да се проследи какво става. Водач, объркан от бележките, щеше да вдигне ръце и да приеме, че интендантът трябва да си върши работата.
Тук нямаше нищо такова. Каквито и хитрини в сметките да прилагаше Бавин, за да прикрие крадливостта си, нямаше нищо магично. А все пак крадеше или най-малкото бе изобретателен в начина, по който разпределяше продуктите. Това бе неизбежно. Повечето интенданти всъщност не го смятаха за кражба. Отговаряш за припасите си — и толкова.
— Колко странно — продума Файле, докато прелистваше книгата. — Странните извивки на съдбата.
— Милейди? — попита учудено Бавин.
— Мм? А, нищо. Само дето лагерът на Торвен Рикшан получава храната си цял час преди другите лагери. Сигурна съм, че това е просто случайно.
Бавин се поколеба.
— Несъмнено, милейди.
Тя продължи да прелиства книгите. Торвен Рикшан беше кайриенски лорд, назначен да ръководи един от двайсетината лагери сред огромната маса бежанци. В неговия лагер обаче имаше необичайно много благородници. Аравайн ѝ бе обърнала внимание на това. Файле не беше сигурна какво е дал Торвен, за да получава хранителни продукти по-бързо, но така нямаше да стане. Другите лагери можеше да си помислят, че Перин облагодетелства един или друг.
— Да — каза Файле и се засмя мило. — Просто съвпадение. Тези неща се случват в толкова голям лагер. Онзи ден например Варкел Тиус ми се оплака, че е внесъл искане за платно, за да поправят скъсани палатки, но не го е получил вече цяла неделя. Но знам със сигурност, че Софи Моратон е скъсала палатката си при преминаването на реката, но си я е поправила същата вечер.
Бавин мълчеше.
Файле не го обвини. Майка ѝ я бе предупредила, че един добър интендант е твърде ценен, за да го хвърлиш в затвора, особено когато следващият вероятно ще е по-негоден и също толкова подкупен. Дългът ѝ бе не да разкрие или притесни Бавин, а да го загрижи достатъчно, за да се сдържа.
— Вероятно можеш да направиш нещо по тези нередности, Бавин — рече тя и затвори книгата. — Неприятно ми е да те обременявам с глупави неща, но проблемите не бива да стигат до ушите на съпруга ми. Знаеш какъв е, когато се разгневи.
Всъщност Перин щеше да нарани човек като Бавин толкова, колкото Файле щеше да плесне с ръце и да литне. Но лагерът не го виждаше по този начин. Бяха слушали за яростта на Перин в битка, наред със споровете на двамата понякога — предизвиквани от Файле, за да може нещата да се обсъдят добре — и допускаха, че има ужасен нрав. Това бе добре, стига да мислеха за него и като за доблестен и добър. Закрилящ хората си, но изпълнен с гняв към тези, които му пречат.
Тя се надигна от столчето, връчи счетоводните книги на един от мъжете, къдрокос и с петна от мастило по пръстите и жакета. Усмихна се на Бавин и излезе. С разочарование забеляза, че купчината див праз до пътеката е изгнила за краткото време, откакто го бе видяла — стръковете бяха омекнали и лигави, сякаш бяха гнили няколко недели. Тези загнивания бяха започнали едва наскоро в лагера, но според сведенията се случваха много по-често в околността.