— Аз… — какво щеше да стане, ако Файле, неговата красива Файле, бъдеше затворена в някое задрямало селце? Винаги бе настоявал, че е само един прост ковач. Но беше ли Файле жена на ковач? — Никога не бих те принудил за нищо, Файле — промълви той и я погали по лицето. Винаги се чувстваше неловко, щом докоснеше нежните ѝ като коприна страни с дебелите си мазолести пръсти.
— Бих отишла, ако наистина ме искаш — каза тя. Това бе странно. Очакваше да му се сопне. — Но това ли искаш? Наистина ли?
— Не знам какво искам — отвърна той искрено. Не, не искаше да замъкне Файле в някое село. — Може би… живот на ковач в някой град, някъде?
— Ако го желаеш — повтори тя. — Разбира се, това би оставило Две реки без владетел. Ще трябва да си намерят някой друг.
— Не. Те нямат нужда от владетел. Точно затова трябва да ги спра да се отнасят с мен като с такъв.
— И смяташ, че биха се отказали от идеята толкова бързо? — попита Файле с мирис на насмешка. — След като вече са видели как го правят всички други? След като така се подмазваха на онзи глупак Люк? След като посрещнаха гостолюбиво всички онези хора от равнината Алмот, които са свикнали с господари?
Какво наистина щеше да направи народът на Две реки, ако той се отдръпнеше като техен владетел? Със свито сърце осъзна, че Файле е права. „Разбира се, че ще си изберат някой, който би се справил по-добре от мен. Може би господин ал-Вийр.“
Но можеше ли да разчита на това? Хора като господин ал-Вийр или Трам можеше да откажат поста. Можеше накрая да изберат някой като стария Кен Буйе. Щяха ли да имат избор? Ако Перин се отдръпнеше, можеше ли някой, който се смята за знатен, да заграби властта?
„Не бъди глупак, Перин Айбара — помисли си. — Почти всеки би се справил по-добре от теб.“
Все пак мисълта, че друг някой ще властва — някой друг ще стане лорд, — го изпълни със силна тревога. И изненадващо много тъга.
— Хайде — каза Файле, — престани да мислиш. Имам възхитителни планове за тази вечер — плесна силно с ръце три пъти и долу се раздвижиха. Скоро няколко слуги се изкачиха на хълма. Перин разпозна в тях хора, които бе привлякла измежду бежанците, група, която ѝ беше вярна колкото Ча Файле.
Донесоха платнище и го изпънаха на земята. После го покриха с одеяло. А каква бе тази миризма, идеща отдолу? Пушен бут?
— Какво е това, Файле?
— Отпървом — рече тя, — предположих, че си намислил нещо особено за нашия шанна’хар. Ядосах се, като не го спомена обаче, и затова попитах. Изглежда, че вие не го празнувате в Две реки, колкото и да е странно.
— Шанна’хар ли?
— През следващите няколко недели ще сме женени от една година. Това е нашият първи шанна’хар, брачното ни празненство — тя скръсти ръце и загледа слугите, редящи храна върху одеялото. — В Салдеа празнуваме шанна’хар всяка година в ранно лято. Това е празник, отбелязващ поредната година заедно, още една година, в която нито съпругът, нито съпругата са паднали от тролоците. За младите двойки казват, че се наслаждават на своя първи шанна’хар така, както човек вкусва първата хапка обилна храна. Бракът ни ще е нов за нас само веднъж.
Слугите разположиха храната и няколко стъклени купи със свещи в тях. Файле ги освободи с усмивка и махване и те се върнаха надолу по склона. Явно се бе погрижила храната да изглежда прелестно. Одеялото беше извезано, сигурно взето от плячката на Шайдо. Храната бе поднесена на сребърни плата, бут върху сварен ечемик и поръсен с ароматни подправки. Имаше и вино дори.
Файле пристъпи по-близо до него.
— Съзнавам, че тази година имаше много неща, които не заслужават празнуване. Малден, Пророка, суровата зима. Но ако тези неща са цената за да съм с теб, Перин, бих я платила десетократно… Ако всичко беше добре, този следващ месец щяхме да си даваме дарове един на друг, да утвърждаваме любовта си, да празнуваме първото си лято като съпруг и съпруга. Едва ли ще имаме месеца спокойствие, който е наше право, но поне трябва да прекараме и да се насладим на тази вечер заедно.
— Не знам дали мога, Файле. Белите плащове, небето… Светлина! Самата Последна битка почти е тук. Последната битка, Файле! Как мога да пирувам, докато мои хора са застрашени от екзекуция и докато самият свят може да умре?
— Ако самият свят ще умре — каза тя, — не е ли точно сега, когато човек трябва да отдели време, за да благодари за това, което има? Преди всичко да бъде отнето?
Перин замълча. Тя сложи ръка на рамото му, толкова леко. Не беше повишила глас. Искаше ли той да се развика? Трудно бе да се каже кога иска спор и кога — не. Навярно Илиас щеше да може да го посъветва добре.