— Файле, аз…
— Аз ще се справя с Берелайн — гласът ѝ прозвуча застрашително. — Това е единственият дълг, с който не бива да се разсейваш.
— Но…
— Аз ще се справя с нея — каза тя още по-твърдо.
Не беше разумно да я предизвиква, когато миришеше така, освен ако не искаше да се скарат наистина. Тя омекна и хапна малко от ечемика.
— Когато казах, че си като вълк, съпруже, не говорех за начина, по който ядеш. Говорех за начина, по който действаш. Ти се увличаш. Отдаваш се на проблема, който трябва да се реши, все едно колко е голям, и държиш да го видиш решен.
— Не можеш ли да разбереш? Това е чудесна черта у един водач. Точно от това имат нужда Две реки. Стига, разбира се, да имаш жена, която да се грижи за някои от по-дребните проблеми — тя се намръщи. — Жалко, че не поговори с мен за знамето, преди да го изгориш. Ще е трудно да се вдигне отново, без да изглежда глупаво.
— Не искам да се вдига отново — каза Перин. — Точно затова ги накарах да го изгорят.
— Но защо?
Той отхапа отново от бута, без да я поглежда. Миришеше на любопитство, почти отчаяно.
„Не мога да ги водя. Не и преди да разбера дали мога да се наложа над вълка.“ Как можеше да го обясни? Да обясни как го е страх от начина, по който го завладява вълчето, щом влезе в битка и когато иска нещо прекалено силно?
Нямаше да се отърве от вълците. Твърде много бяха станали част от него. Но къде щеше да остави хората си, къде щеше да остави Файле, ако се изгубеше в онова, което бе в него?
Спомни си отново едно мръсно същество, бивш човек, заключено в клетка. В него не беше останало нищо, което да помни, че е човек…
— Съпруже — каза Файле и отпусна ръка на рамото му. — Моля те — миришеше на болка. Това сви сърцето му.
— Трябва да е свързано с Белите плащове — каза Перин.
— Какво? Перин, казах, че…
— Трябва да е свързано — заяви той твърдо. — Със случилото ми се първия път, когато се срещнах с тях. И онова, което бях започнал да откривам предишните дни.
Файле се намръщи.
— Казвал съм ти, че убих двама Бели плащове. Преди да те срещна.
— Да.
— Отпусни се. Трябва да чуеш цялата история.
И я разказа. Колебливо отпървом, но думите скоро заизлизаха по-лесно. Говореше за Шадар Логот и как се беше разпръснала групата им. За Егвийн, която го остави да поведе, може би първия път, когато бе принуден да направи това.
Вече ѝ беше казвал за срещата си с Илиас. Тя знаеше много за него, неща, които не беше казвал на никой друг, неща, за които не бе говорил дори с Илиас. Знаеше за вълка. Знаеше, че се бои да не се изгуби.
Но не знаеше какво изпитва в битка. Не знаеше какво бе почувствал, когато уби онези Бели плащове, вкуса на кръвта им — било в собствената му уста или през връзката с вълците. Не знаеше какво е да си погълнат от гняв, страх и отчаяние, както докато тя му бе отнета. Обясни ѝ тези неща на пресекулки.
Каза и за настървението, което го беше обзело, когато я търсеше във вълчия сън. Каза и за Ноам и какво се боеше, че ще го сполети. И как е свързано това с начина, по който се държи в битка.
Файле слушаше, седнала кротко. Мирисите ѝ бяха приглушени. Може би трябваше да затаи някои неща. Никоя жена не иска да знае в какъв звяр се превръща мъжът ѝ, когато убива, нали? Но искаше и да се отърве от тайните си. Уморен беше от тях.
Всяка изречена дума му помагаше да се отпусне още. Правеше онова, което храната — колкото и вкусна да беше — не бе успяла да направи. И докато ѝ разказваше за борбите си, усети, че част от бремето изчезва.
Завърши със Скокливец. Не беше сигурен защо бе спестил вълка за накрая. Скокливец бе част от много неща, които вече ѝ беше казал — Белите плащове, вълчия сън. Но му се стори някак редно да запази Скокливец за края и така и направи.
Когато свърши, се загледа в пламъка на една от свещите. Две бяха угаснали, другите още мъждукаха. Светлината не беше смътна за очите му. Трудно му бе да си спомни какви бяха дните, когато сетивата му бяха слаби като на обикновен човек.
Файле го прегърна и се притисна до него.
— Благодаря ти.
Той въздъхна дълбоко и се облегна на пъна зад себе си, чувстваше топлината ѝ.
— Искам да ти разкажа за Малден — каза тя.
— Не си длъжна. Само защото аз…
— Шшт. Кротувах, докато ти говореше. Мой ред е.
— Добре.
Беше притеснително да слуша за Малден. Лежеше с гръб на пъна, небето пращеше от мълнии, самата Шарка бе застрашена да се разпадне, докато жена му говореше как е била в плен и бита. И все пак това бе едно от най-странно облекчителните неща, които бе изпитвал.