Имаше чудесна гледка към града. Като малка обичаше градините долу, защото бяха убежище. В една от тях за първи път бе срещнала Ранд. Притисна длан до корема си. Макар да го чувстваше огромен, бременността тепърва започваше да ѝ личи. Трябваше да поръча съвсем нов комплект рокли. И през идващите месеци пак и пак. Каква досада!
Продължи разходката си. Разцъфнали ружи и бели утринни звезди в сандъчетата. Цветовете изобщо не бяха толкова големи като преди и вече повяхваха. Градинарите се оплакваха, че нищо не помага. Извън града тревата и дори бурените гинеха и пъстрата черга от ниви и поля изглеждаше потискащо кафява.
„Идва“, помисли Елейн, докато вървеше по грижливо подстригана зелена пътечка. Усилията на градинарите не бяха съвсем без резултат. Тревата изглеждаше почти свежа и въздухът ухаеше на рози, които се виеха по стената. По тях също имаше кафяви петна, но все пак бяха разцъфнали.
Ромолящ поток минаваше през средата на градината между грижливо наредени речни камъни. Течеше само когато тя посещаваше градината, защото водата трябваше да се вдига с помпи.
Една кралица не можеше да избере усамотението, както можеше Щерката-наследница. До нея вървеше Биргит. Елейн спря, скръсти ръце на гърдите си, изгледа я и попита:
— Какво?
— Виждаш се — каза Биргит. — Всеки долу с хубав лък и добро око може отново да хвърли държавата във война за наследството.
— В безопасност съм, Биргит. Нищо лошо няма да ме сполети.
— Да де — съгласи се Биргит. — Няма значение, че Отстъпниците са се развихрили и са ти ядосани, че Черната Аджа несъмнено са бесни, че плени агентите им, и че унизи разни благородници, които се опитаха да ти отнемат трона. Естествено, че си в безопасност. Ще взема да ида да хапна.
— Ами върви, какво чакаш — сопна се Елейн. — Защото наистина съм в безопасност. Мин имаше видение. Бебетата ми ще се родят здрави. Мин никога не греши, Биргит.
— Мин каза, че бебетата ти ще са силни и здрави — каза Биргит. — А не че ти ще си здрава, когато се родят.
— А как иначе ще се родят?
— Виждала съм хора, ударени по главата толкова силно, че вече не са същите, момиче. Някои живеят години, но дума не изричат и трябва да ги хранят с бульон и да живеят с подлога. Можеш да загубиш ръка, или и двете, и пак да родиш здрави деца. А хората около тебе? Не си ли помисляш за опасността, на която ги излагаш?
— Мъчно ми е за Вандийн и Сарейта — каза Елейн. — И за онези мъже, които умряха, за да ме спасят. Не смей да намекваш, че не изпитвам никаква отговорност за тях! Но една кралица трябва да е готова да приеме бремето да позволи други да загиват в нейно име. Обсъдихме го това, Биргит. Решихме, че няма как да съм знаела, че Чезмал и другите ще дойдат така.
— Решихме — отвърна Биргит, стиснала зъби, — че няма полза да го обсъждаме повече. Но искам да не забравяш, че всичко може да се обърка.
— Няма да се обърка — каза Елейн, загледана над града. — Децата ми ще са в безопасност, а това означава, че и аз ще съм в безопасност. Поне докато не ги родя.
Биргит въздъхна раздразнено.
— Глупава, упорита… — млъкна, понеже една от гвардейките наблизо махна с ръка да привлече вниманието ѝ. Две от Родството излязоха на покрива. Елейн ги бе повикала да дойдат да се срещнат с нея.
Биргит зае позиция до една от декоративните череши и скръсти ръце. Двете Родственички носеха рокли без украса, Сумеко в жълто, Ализе в синьо. Ализе бе по-ниската, с кафява, прошарена със сиво коса и беше по-немощна в Силата, тъй че не бе престанала да застарява, за разлика от Сумеко.
Напоследък двете бяха по-уверени. Нямаше повече изчезнали или убити Родственички. Кареане бе стояла зад убийствата през цялото време. От Черните, скрити сред тях. Светлина, как настръхна Елейн при мисълта за това!
— Ваше величество — каза Ализе и направи реверанс. Говореше със смътен тарабонски акцент.
— Ваше величество — каза и Сумеко и повтори реверанса на спътничката си. Двете бяха почтителни — повече към Елейн, отколкото към други Айез Седай.
По време на обсадата Елейн бе започнала да гледа на поведението на Родственичките с досада. Напоследък обаче бе започнала да се чуди. Бяха се оказали изключително полезни. Колко ли високо можеше да ги отведе новооткритата им дързост?
Кимна им и махна към трите стола, поставени в сянката на черешите. Седнаха. Поточето лъкатушеше с тих ромон вляво от тях. Двете Родственички си сложиха по три лъжички мед в ментовия чай. Напоследък чаят имаше ужасен вкус без мед.