Осигуряването на Родството щеше да е една от стъпките. Рано или късно сеанчанците щяха да могат да Пътуват. Трябваше само да пленят една жена, която знае сплитовете, и скоро всяка дамане с нужната сила щеше да може да сътворява портали. Елейн също имаше нужда от достъп до тях.
Това, което нямаше обаче, бяха преливащи, които да използва в битка. Знаеше, че не би могла да поиска това от Родството. Никога нямаше да се съгласят, нито пък Егвийн. Нито и самата тя всъщност. Принуждаването на жена да използва Силата като оръжие щеше да я направи също толкова лоша, колкото сеанчанците.
За жалост Елейн знаеше много добре какви разрушения могат да причинят жените, използващи Единствената сила. Беше вързана в един фургон, докато Биргит водеше атаката срещу Черната Аджа, които я бяха пленили тук, в Кемлин, но беше видяла последиците. Стотици убити, стотици ранени, стотици изгорени. Пушещи сгърчени тела.
Имаше нужда от някакво предимство срещу сеанчанците. От нещо, което да балансира техните преливащи в битка. Единственото, което можеше да измисли, бе Черната кула. Аша’ман бяха на андорска земя. Беше им заявила, че ги смята за част от своята държава, но досега не бе стигнала по-далече от изпращането на групи за оглед.
Какво щеше да стане, ако Ранд умре? Смееше ли да се опита да ги поиска? Смееше ли да чака да го направи някой друг?
Глава 18
Силата тук
Перин тичаше в мрака. Повлекла влажна мъгла забърсваха лицето му и оставяха капки по брадата му. Умът му бе замъглен, отнесен. Къде отиваше? Какво правеше? Защо бягаше?
Изрева и се втурна напред, разкъса булото на тъмнината и изскочи на открито, на върха на стръмен хълм с пояс дървета около подножието. Небето гъмжеше от кипнали облаци като врящ казан с катран.
Беше във вълчия сън. Тялото му дремеше в истинския свят, на същия този хълм, до Файле. Усмихна се. Проблемите му не бяха намалели. Всъщност с ултиматума на Белите плащове се бяха увеличили многократно. Но всичко с Файле бе наред. Този простичък факт променяше всичко. С нея до себе си можеше да направи всичко.
Скочи от хълма и затича към стана на армията си. Бяха се задържали тук толкова дълго, че във вълчия сън се бяха появили палатки, отражение от реалния свят, макар платнищата им да бяха в различно положение всеки път, щом погледнеше към тях. Ями на готварски огньове в земята, коловози по пътеките, тук-там купчини смет или захвърлени сечива. Изникваха и изчезваха.
Движеше се бързо през лагера, всяка стъпка го отнасяше на десет крачки. Някога липсата на хора може би щеше да му се стори злокобна, но вече бе привикнал към вълчия сън. Това бе естествено.
Доближи се до статуята край лагера и погледна нагоре към разядения от времето камък, обрасъл с черен, оранжев и зелен лишей. Изглеждаше почти сякаш бе сътворена така — огромна ръка, изригнала нагоре от глинестата пръст.
Обърна се на югоизток, натам, където трябваше да е лагерът на Белите плащове. Трябваше да се справи с тях. Беше все по-сигурен — убеден всъщност, — че не може да продължи, докато не се опълчи на тези сенки от миналото.
Имаше само един начин да се справи с тях окончателно. Един грижливо изпипан капан, с помощта на Аша’ман и Мъдрите, и можеше да удари Чедата толкова силно, че да ги пръсне. Може би дори напълно да ги унищожи като сила.
Имаше средствата, възможността и основанията. Никакъв страх повече по земята, никакъв фалшив съд на Белите плащове. Скочи напред, прелетя трийсет стъпки и стъпи леко на земята. Продължи тичешком на югоизток по пътя.
Намери лагера на Белите плащове в обрасла с гора падина — хиляди бели палатки, вдигнати в плътни кръгове. Палатките на десетина хиляди Чеда, плюс десет хиляди наемници и войници. Балвер бе преценил, че това е ядрото на останалите Чеда, макар да не стана ясно как го бе разбрал. Дано омразата на сивия мъж към Белите плащове да не бе размътила преценката му.
Перин тръгна между палатките да види дали може да открие нещо пропуснато от Илиас и айилците. Едва ли. Но реши, че си струва, нали така и така беше тук. Освен това искаше да види лагера със собствените си очи. Повдигаше платнища, минаваше между палатките, оглеждаше всичко и добиваше усет за лагера и обитателите му.
Белите плащове обичаха нещата да са подредени, спретнати и сгънати грижливо. И бяха убедени, че целият свят може да е лъснат и почистен по същия начин, хората — определени и обяснени с една-две думи.