Перин поклати глава и се запъти към палатката на лорд Капитан-командира в централния кръг. Беше много по-голяма от другите. Перин се мушна вътре и се опита да види нещо, което можеше да е от полза. Беше обзаведена скромно, с походно легло в различно положение всеки път, щом го погледнеше, и маса с вещи по нея — появяваха се и изчезваха безразборно.
Перин пристъпи до нея и вдигна нещо, което се появи. Печат с пръстен. Печатът му бе непознат, крилата кама, но го запамети малко преди пръстенът да изчезне от пръстите му, твърде ефимерен, за да се задържи задълго във вълчия сън. Макар да се беше срещнал с водача на Белите плащове и да си бе разменял послания с него, не знаеше много за миналото му. Навярно това щеше да помогне.
Огледа палатката пак, не намери нищо от полза и отиде до голямата шатра, където според обяснението на Гаул държаха много от пленниците. Видя как шапката на господин Джил се появи за миг и изчезна.
Значи бяха тук. Излезе навън. И усети, че нещо го притеснява. Трябваше ли да опита нещо такова, когато Файле бе отвлечена? Беше пращал многобройни съгледвачи в Малден. Но никога не се беше опитал да иде там във вълчия сън.
Навярно щеше да е безполезно. Но изобщо не бе помислил за тази възможност и това го обезпокои.
Подмина кола, спряна до една от палатките, и замръзна. В колата лежеше посивял сребрист вълк и го гледаше.
— Наистина позволявам вниманието ми да се стесни, Скокливец — каза Перин. — Когато бъда погълнат от някоя цел, това може да ме направи невнимателен. Може да е опасно. Като в битка, когато съсредоточен върху противника пред себе си, може да пропуснеш нападение отстрани.
Скокливец отвори уста във вълчи смях, после скочи от колата. Перин усети други вълци наоколо. Другите от глутницата, с които бе тичал. Танцуващата сред дъбове, Искрите, Безграничния.
— Добре — каза на Скокливец. — Готов съм да уча.
Скокливец клекна и го изгледа. „Следвай.“
После изчезна.
Перин изруга и се огледа. Къде се беше дянал вълкът? Тръгна да го търси из лагера, но не можа да го усети никъде. Посегна с ума си. Нищо.
„Млади бико — изведнъж Скокливец се озова зад него. — Следвай.“
Отново изчезна.
Перин изръмжа и пак го затърси из лагера. Не го намери, огледа се и се озова в овесената нива, където го беше срещнал последния път. Скокливец го нямаше и там.
След миг обаче се появи. Миришеше разочаровано. „Следвай.“
— Не зная — отвърна Перин. — Скокливец, не зная къде отиваме.
Вълкът изпрати образ на малко вълче, тръгнало с глутницата. Мъничето гледаше големите и правеше каквото правят те.
— Но аз не съм вълк, Скокливец — каза Перин. — Не се уча като вас. Трябва да обясниш какво искаш да направя.
„Следвай тук.“ Странно, вълкът му изпрати образ на Емондово поле. После изчезна.
Перин го последва. Озова се на познатата зелена морава. Обкръжаваха я сгради, които му се сториха не на място. Емондово поле трябваше да е малко селце, а не цял град с каменна стена и с покрит с каменни плочи път, минаващ покрай кметския хан. Много се бе променило за краткото време, откакто бе заминал.
— Защо дойдохме тук? — смутен видя, че знамето с вълчата глава още се вее на пилона над моравата. Можеше да е заблуда от вълчия сън, но не вярваше. Много добре знаеше с каква ревност развяваха хората на Две реки пряпореца на „Перин Златоокия“.
„Хората са странни“, изпрати Скокливец.
Перин го погледна неразбиращо.
„Хората мислят странни мисли. Ние не се опитваме да ги разберем. Защо бяга сърната, врабецът лети, а дървото расте? Просто го правят. Това е всичко.“
— Дотук разбирам — отвърна Перин.
„Не мога да науча врабеца да лови плячка — продължи Скокливец. — И врабецът не учи вълка да лети.“
— Но тук ти можеш да летиш.
„Да. И не съм учен. Знам.“ Мирисът на Скокливец бе пълен със смут. Всички вълци знаеха всичко, което знае някой от техния вид. Скокливец бе отчаян, защото искаше да научи Перин, ала не можеше да го прави като хората.
— Моля те — каза Перин. — Опитай се да ми обясниш какво имаш предвид. Винаги ми казваш, че съм тук „твърде силно“. Опасно е, казваш. Защо?
„Ти спиш — отпрати вълкът. — Другият ти. Не можеш да оставаш тук задълго. Винаги трябва да помниш, че не си за тук. Това не е твоята бърлога.“
Скокливец се обърна към зданията около тях — завъртя се целият. „Това е твоята бърлога, твоето владение. Това място. Помни го. Ще те опази да не се изгубиш. Така го правеше някога твоят вид. Разбирай.“
Не беше заповед, а по-скоро нещо като молба. Скокливец не знаеше как да го обясни по-добре.