— Най-добре да видите сам, сър — каза Чедо Барлет, водачът на съгледвачите.
Галад му кимна да поведе. Блатистият лес напред сякаш оредяваше. Слава на Светлината. Означаваше ли това, че почти са се измъкнали?
Не. След малко стигнаха до няколко други съгледвачи, загледани към мъртва гора. Повечето дървета в тресавището бяха с листа, макар и повехнали, но тези напред бяха голи като скелети и пепеляви, все едно че са изгорели. Някакъв болнаво белезникав лишей или мъх растеше по всичко. Дънерите изглеждаха съсухрени.
А самият район бе наводнен от широка, явно плитка река с много мудно течение. Беше погълнала подножията на много от дърветата, нападали клони накъсваха кафявата вода като ръце, протегнати към небето.
— Има трупове, милорд — каза един от съгледвачите и посочи нагоре по реката. — Водата ги носи надолу. Прилича на останки от далечно сражение.
— Тази река има ли я на картите ни? — попита Галад.
Съгледвачите поклатиха глави.
Галад стисна зъби.
— Може ли да се преброди?
— Плитко е, милорд Капитан-командир — отвърна Чедо Барлет. — Но ще трябва да внимаваме за ями.
Галад се пресегна към едно близко дърво и откърши дълъг клон.
— Аз ще тръгна пръв. Наредете на хората да свалят броните и наметалата си.
Докато заповедта се предаваше по колоната, Галад свали бронята си, уви я в наметалото и я нагласи на гърба си. Нави крачолите на панталоните си колкото можа, после слезе по полегатия бряг и нагази в мътната вода. Резкият студ на пролетния отток го накара да се напрегне. Ботушите му затънаха в песъчливото дъно и се напълниха с вода и надигнала се тиня. Храбър запляска по-шумно, щом нагази във водата след него.
Вървенето не се оказа прекалено трудно. Водата стигаше едва до коленете му. Опипваше дъното с клона за опора. Голите съхнещи дървета обаче бяха изнервящи. Като че ли не гниеха, а след като се приближи до тях, видя пепелявосив пух сред лишея, покрил стволовете и клоните им.
Чедата зад него запляскаха шумно, все повече и повече навлизаха в широкия поток. Недалече по реката се носеха подути тела и се закачаха в камънаците. Повечето бяха човешки, но имаше и по-големи. Мулета, осъзна той, след като зърна една муцуна. Десетки мулета. Бяха мъртви от доста време, ако се съдеше по това колко бяха подпухнали.
Навярно някое селце нагоре по течението бе нападнато за храна. Но пък това не бяха първите мъртъвци, на които се натъкваха в марша си.
Стигна отсрещния бряг и се измъкна от реката. Докато навличаше отново бронята и наметалото си, рамото го заболя от ударите, нанесени му от Валда. Бедрото също го жегна.
Поведе Чедата на север по някаква пътека. Копнееше да яхне Храбър, ала не посмя. Макар да бяха излезли от реката, теренът все още бе неравен и осеян със скрити хлътнатини и конят лесно можеше да си счупи крак.
Тъй че продължи пеша, повел хората си сред сивите дървеса и плувнал в пот от жегата. Копнееше за хубава баня.
По някое време Тром пак го настигна.
— Всички преминаха невредими — погледна към небето. — Но тези облаци… Не мога да преценя кое време е.
— Четири следобед — каза Галад.
— Сигурен ли си?
— Да.
— Не трябваше ли да спрем по обед и да обсъдим следващата си стъпка?
— Засега нямаме голям избор — отвърна Галад. — Ще отведа хората на север до Андор.
— Чедата са срещали… враждебност там.
— Знам една закътана земя на североизток. Няма да бъда отхвърлен там, който и да владее трона.
Светлината дано да дадеше Елейн да държи Лъвския трон. Светлината да дадеше дано да се е измъкнала от козните на Айез Седай, макар Галад да се боеше от най-лошото. Твърде много хора щяха да се опитат да я използват като пионка, не на последно място ал-Тор. Тя беше упорита, а това можеше да я направи лесна за манипулиране.
— Ще ни трябва продоволствие — каза Тром. — Събирането е трудно, все повече села се оказват празни.
Галад кимна. Тревога на Тром бе основателна.
— Планът е добър обаче — продължи тихо Тром. — Ще ти призная, Дамодред, опасявах се, че ще откажеш водачеството.
— Не можех. Да изоставя Чедата, след като убих предводителя им, щеше да е грешно.
Тром се усмихна.
— Колко просто е за тебе, нали?
— Би трябвало да е също толкова просто за всекиго — трябваше да се издигне до ранга, който му бе даден. Нямаше друг избор. — Последната битка иде и Чедата на Светлината ще се сражават. Дори да се наложи да се съюзим със самия Прероден Дракон, ще се сражаваме.
От известно време Галад не беше сигурен за ал-Тор. Прероденият Дракон със сигурност трябваше да се бие в Последната битка. Но дали ал-Тор не беше само марионетка на Кулата, а не истинският Прероден Дракон? Не, небето бе твърде тъмно, теренът — твърде накъсан. Ал-Тор трябваше да е Прероденият Дракон. Това не означаваше, разбира се, че не е също тъй и марионетка на Айез Седай.