— Мога да опитам — като че ли го бе изтълкувал възможно най-добре. Но Скокливец грешеше. Това място не беше неговият дом. Домът му беше с Файле. Трябваше някак да запомни това, за да не се въвлече твърде силно във вълчия сън.
„Виждал съм твоята тя в ума ти, Млади бико — Скокливец кривна глава. — Тя е като пчелен кошер, със сладък мед и остри жила.“ Образът на Файле бе като на много объркваща вълчица. Можеше да те близне закачливо по носа в един момент, а след това да ти изръмжи свирепо.
Перин се усмихна.
„Паметта е едно — изпрати Скокливец. — Но другото си ти. Трябва да останеш като Младия бик.“ Последва отражение на вълк във вода, блещукаше и се размиваше от набраздилите го вълни.
— Не разбирам.
„Силата тук — Скокливец изпрати образ на вълк, изсечен от камък, — е силата в теб — вълкът помисли за миг. — Стой. Остани. Бъди ти.“
Изправи се и отстъпи назад, сякаш се готвеше да се втурне срещу Перин.
Объркан, Перин си представи себе си, какъвто беше, и задържа този образ възможно най-крепък.
Скокливец затича и скочи, блъсна го с рамо. Беше го правил и преди и така го изхвърляше от вълчия сън.
Този път обаче Перин се беше стегнал в очакване. Инстинктивно го оттласна от себе си. Вълчият сън около него затрептя, но след това отново стана плътен. Скокливец отскочи от него, въпреки че тежкото му тяло би трябвало да го е съборило.
Скокливец тръсна глава замаяно. „Добре. Добре. Учиш се.“
Перин пак стана, преди Скокливец да го блъсне отново. Изръмжа, но устоя твърдо.
„Тук“, изпрати вълкът образ на овесената нива. Изчезна и Перин скочи след него. Щом се озова в нивата, вълкът го блъсна с тяло и с ум.
Този път Перин падна. Всичко затрептя и замъждука. Усети, че е изтласкан извън вълчия сън, за да се върне в обикновения.
Не! Задържа образ на себе си, коленичил в овеса. Беше тук. Представи си го плътно и истинско. Миризмата на овес, влажният въздух, ронливата пръст под коленете…
Гледката се укрепи. Дишаше задъхано, но все още бе във вълчия сън.
„Добре — изпрати Скокливец. — Учиш се бързо.“
— Нямам избор — каза Перин и се изправи.
„Последният лов иде“, съгласи се Скокливец и изпрати образ на лагера на Белите плащове.
Перин се намръщи и се стегна. Атака не последва. Къде беше вълкът?
Нещо блъсна ума му. Никакво движение нямаше, само умствената атака. Не силна като преди, но неочаквана. Перин едва успя да я отблъсне.
Скокливец падна от въздуха и стъпи леко на земята. „Винаги бъди готов. Винаги, но особено докато се движиш.“ Образ на предпазлив вълк, души във въздуха, преди да излезе от храстите.
— Разбирам.
„Но не идвай твърде силно“ — сгълча го Скокливец.
Перин се съсредоточи и си спомни Файле и мястото, където спеше. Неговият дом. Той… леко се замъгли. Кожата му не стана прозрачна и вълчият сън си остана същият, но се почувства по-уязвим.
„Добре — изпрати вълкът. — Винаги готов, но никога не се задържай твърде силно. Все едно носиш кутре със зъби.“
— Няма да е лесно — каза Перин.
Скокливец излъчи мирис на смут. Трудно беше, разбира се.
Перин се усмихна.
— Сега какво?
„Бягане. После пак.“
Вълкът се втурна напред в мъгла от сиво и сребристо. Тичаше към пътя. Перин го последва. Долови от Скокливец решителност — мирис странно напомнящ как миришеше Трам, когато обучаваше бежанците. Това го накара да се усмихне.
Тичаха по пътя и Перин упражняваше равновесието на това да не бъде твърде силно в съня и в същото време да е готов да укрепи усета за себе си във всеки миг. Понякога Скокливец го нападаше, опитваше се да го изхвърли от вълчия сън. А после изведнъж спря.
Перин направи още няколко крачки, подмина го и също спря. Имаше нещо пред него. Полупрозрачна виолетова стена, която прорязваше пътя напряко. Извисяваше се в небето и продължаваше надалече наляво и надясно.
— Скокливец? Какво е това?
„Погрешно е. Не трябва да е тук.“ Миришеше ядосано.
Перин пристъпи напред и вдигна ръка, но се поколеба. Приличаше на стъкло. Никога не бе виждал такова нещо във вълчия сън. Възможно ли бе да са мехурите на злото? Взря се нагоре към небето.
Стената изведнъж проблесна и изчезна. Перин примигна и залитна назад. Озърна се към Скокливец. Вълкът клечеше, вторачен натам, където допреди миг бе стената. „Ела, Млади бико. Ще продължим другаде.“
Отдалечи се тичешком. Перин погледна отново пътя. Каквото и да бе тази стена, не бе оставила никакъв знак за съществуването си.
Угрижен, Перин пое след вълка.