— Нещо не е наред.
— Цялата тази проклета битка не е наред — каза Раджаби. — Не трябваше ние да сме тук. Трябваше да са салдейците. Цялата им армия, не само няколкото конници, които ни даде лорд Дракона.
— Нямам предвид това — Итуралд погледна към небето. — Защо трупове, Раджаби?
— За да ни деморализират.
Не беше нечувана тактика. Но първите залпове? Защо не използваха камъни, след като те щяха да нанесат по-големи щети, а чак след това да минат на трупове, след като изненадващият удар отмине? Тролоците нямаха ум за тактика, но Сенчестите… можеха да са изобретателни. Научил го беше от първа ръка.
Докато оглеждаше небето, последва нов внушителен залп, роден сякаш от черните облаци. Светлина, откъде бяха взели толкова много требушети? Достатъчно, за да хвърлят стотици мъртви тела наведнъж.
Шестнайсет, бе казало момчето. Не падаха ли твърде равномерно тези трупове?
Отговорът го порази като леден дъжд. Проклети хитри чудовища!
— Стрелци! — изкрещя Итуралд. — Стрелци, наблюдавайте небето! Това не са трупове!
Беше твърде късно. Още докато ревеше, драгхарите разгънаха крилете си. Над половината от „труповете“ в този залп бяха живи Твари на Сянката, скрити между падащите тела. След първата атака на драгхари над армията му преди няколко дни бе оставял стрелци на постоянни смени да наблюдават небесата ден и нощ.
Но стрелците нямаха заповеди да стрелят по падащи трупове. Итуралд продължи да реве, мечът му изсвистя от ножницата. Горният лагер изпадна в хаос, щом драгхарите се спуснаха сред войниците. Много от тях паднаха около павилиона, заоглеждаха се с чудовищно големите си черни очи и запривличаха към себе си мъжете с омайващите си песни.
Итуралд закрещя с цяло гърло и ушите му се изпълниха със звука на собствения му глас. Един от зверовете тръгна към него, но ревът му попречи да чуе смъртоносния напев. Съществото изглеждаше изненадано — доколкото можеше да е изненадано нещо толкова нечовешко — и той залитна към него, все едно привлечен от омагьосващата му песен, след това удари опитно във врата. Тъмната кръв потече по млечнобялата кожа. Итуралд изтръгна острието, без да спира да крещи.
Видя как Раджаби залитна и падна, когато една от Тварите на Сянката скочи върху него. Итуралд не можеше да му помогне — пред него самия бе паднал друг драгхар. В един благословен миг видя как огнени кълба поразиха драгхарите във въздуха — Аша’ман.
Но в същото време чу усилващия се тътен на бойните барабани. Както беше предсказал, кипящата сила на тролоците щеше да удари през брода с пълната си мощ. Светлина, колко мразеше понякога да е прав.
„Дано да си спазиш обещанието да ми пратиш помощ, момче — помисли Итуралд, докато влизаше в бой с втория драгхар. — Светлина, дано!“
Файле крачеше през лагера на Перин. Въздухът ехтеше от бърборещи гласове, уморени пъшкания и викове на раздаващи заповеди мъже. Перин бе пратил последна покана до Белите плащове за преговори, а отговор все още нямаше.
Чувстваше се освежена. Беше прекарала цялата нощ гушната до Перин горе на хълма. Беше донесла много завивки и одеяла. Тревистият хълм се бе оказал някак по-уютен от палатката им.
Тази сутрин съгледвачите се бяха върнали от Кайриен. Докладът им щеше да пристигне скоро. Докато го чакаха, се беше окъпала и бе закусила.
Сега бе време да се оправи с Берелайн.
Докато вървеше по утъпканата трева към майенската част на лагера, усети как гневът ѝ се усилва. Берелайн бе прекалила. Перин твърдеше, че слуховете идат от слугините ѝ, но Файле разбираше истината. Първата бе майсторка в манипулиране и контролиране на мълвата. Това бе най-добрият начин да управляваш от позиция на относителна слабост. Първата го правеше в Майен и правеше същото в лагера, където Файле бе по-силната страна като съпруга на Перин.
Двама от Крилатата гвардия стояха на входа на майенската част — с боядисани в пурпур гръдни брони и крилати шлемове. Изпънаха се, щом Файле ги приближи, стиснали в ръцете си парадните пики със златния ястреб в полет, отпечатан по дългите сини дръжки.
Файле трябваше да извие глава назад, за да ги погледне в очите.
— Придружете ме до вашата господарка.
Гвардейците кимнаха. Единият махна с облечената си в метална ръкавица ръка на други двама да поемат поста и заяви с плътен глас:
— Казано ни е да ви очакваме.
Файле повдигна вежда.
— Днес ли?
— Не. Първата просто каза, че ако дойдете, трябва да ви се подчиним.
— Разбира се, че трябва да ми се подчините. Това е лагерът на съпруга ми.