Докато крачеше през лагера, кимна на няколко минаващи Червени ръце. Беше удвоил стражата. Тревожеше се заради голама, но също тъй и заради многото военни лагери в района. Половината бяха наемници, половината — ратници на един или друг дребен лорд, дошъл да отдаде почит на кралицата… и подозрително пристигаха след като боя бе свършил.
Несъмнено всеки от тях изразяваше чистосърдечна васална преданост към Елейн, като обясняваше, че хората му са я поддържали през цялото време. Думите им сигурно нямаха голям успех, след като бе научил със сигурност, от трима пияници в три различни кръчми, че Елейн е използвала Пътуването енергично, за да събира защитниците си. По-лесно бе да се направиш, че си пристигнал късно, когато отвръщаш на писмено послание.
— Мат! Мат!
Мат спря. Към него тичаше Олвер. Момчето бе започнало да носи червена лента досущ като Червените ръце, но все още носеше кафявите си панталони и палто. Носеше навитото си платно за „Змии и лисици“ под мишница, а на другото рамо бе преметнало пътна торба.
Сетале бързаше зад него, с Лусин и Едер, двамата, които Мат бе назначил да пазят нея и момчето.
— Мат — заговори задъхано Олвер. — Тръгваш ли?
— Нямам време да си играя с тебе сега, Олвер — каза Мат. — Трябва да се срещна с една кралица.
— Знам. Помислих, че щом и двамата отиваме в града, можем да яздим заедно и да обмислим. Имам няколко идеи как да победим змиите и лисиците! Ще им покажем хубаво, Мат. Да ме изгори дано, скапано ще им го покажем!
— Кой те научи на тоя език?
— Мат — рече Олвер. — Това е важно! Трябва да планираме! Не сме говорили какво ще правим.
Мат се изруга наум, че бе обсъдил рискованата акция за спасяването на Моарейн там, където Олвер можеше да чуе. Момчето нямаше да го понесе добре, когато го оставеха.
— Трябва да помисля какво ще кажа на кралицата — отвърна той и се почеса по брадичката. — Но май си прав, планирането е важно. Защо не идеш да кажеш на Ноал за идеите си?
— Казах му вече. И на Том също. И на Талманес.
Талманес? Той нямаше да идва с тях в Кулата! Светлина, на колко още бе казал Олвер за новината?
— Олвер — Мат клекна, за да го погледне в очите. — Не бива да приказваш толкова. Не искам прекалено много хора да научат какво правим.
— Не съм казал на никой, на който не можем да се доверим, Мат. Не се безпокой. Повечето бяха Червени ръце.
„Страхотно!“ — помисли Мат. Как щяха да погледнат войниците на командира си, който се кани да замине нанякъде и да се бие с пасмина същества от детски приказки? Дано да приемеха думите на Олвер като фантазии на малко момче.
— Просто внимавай — каза му той. — Ще намина утре в хана ви и можем да изиграем една игра и да поговорим. Става ли?
Олвер кимна.
— Добре, Мат. Но… Кръв и проклета пепел! — обърна се и си тръгна.
— И спри да кълнеш! — извика след него Мат и поклати глава. Проклетите войници щяха да развалят Олвер още преди да стане на дванайсет.
Продължи по пътя си, вдигнал ашандарей на рамото си. Том и Талманес чакаха на коне пред лагера с отряд от петдесет Червени ръце. Том носеше разточително виненочервено палто със златно везмо по ръкавите, под него риза с бяла дантела по маншетите и копринено шалче на врата. Копчетата бяха от бляскаво злато. Мустаците му бяха подкастрени и вчесани. Цялата му външност беше нова, включително черното наметало със златиста подплата.
Мат замръзна. Как бе успял така съвършено да се преобрази от дяволит веселчун в кралски придворен? Светлина!
— Виждам от реакцията ти, че представянето е въздействащо — каза Том.
— Кръв и проклета пепел! — възкликна Мат. — Какво стана? Да не си се поболял от развалена наденица на закуска?
Том отметна наметалото си и показа лютнята си. Приличаше на дворцов бард!
— Помислих, че щом като ще се появявам в Кемлин след толкова години, би трябвало да изглеждам на място.
— Нищо чудно, че пееше за пари всеки ден — каза Мат. — Хората в градските кръчми много обичат да ги пилеят.
Талманес повдигна вежда — при него това бе все едно да ти се ухили широко. Понякога изглеждаше толкова кисел, че и гръмоносни облаци щяха да са по-весели. Той също носеше изящно облекло, неговото в тъмнокобалтово и сребристо. Мат опипа маншетите си. Малко дантела нямаше да е зле. Ако Лопин беше тук, щеше да приготви подходящото облекло, без Мат дори да пита. Малко дантела беше добре за един мъж. Прави те представителен.
— Ти това ли ще носиш на посещението при кралицата, Мат? — попита Талманес.
— Разбира се — думите излязоха от устата му, преди да има време да ги помисли дори. — Добро палто е — пристъпи да вземе юздите на Пипс.