Разговорът с Елейн щеше да е тежък. Но Мат държеше скрита карта и се надяваше, че ще е достатъчна, та тя да пренебрегне цената на предложението на Алудра. Макар че повече го беше страх да не разбере какво прави и да поиска да участва. Защото когато една жена поиска да „участва“ в нещо, това означава, че иска да командва.
Приближиха портата в сиво-белите стени на Кемлин, като подминаха нарастващия външен град. Войниците му махнаха да продължи. Мат докосна с пръсти шапката си за поздрав, а Том удостои с пищен жест събралата се тълпа. Завикаха от възторг. Страхотно. Просто скапано страхотно.
Маршът им през Новия град мина без събития, само дето тук се бяха насъбрали още повече тълпи. Мат искаше да избегне главните булеварди, но тесните улички на Кемлин криволичеха в объркана плетеница. Сила от петдесет конници бе твърде голяма, за да се движи по тези улички.
Най-сетне влязоха във Вътрешния град, където улиците бяха по-широки, построените от огиери здания не толкова нагъсто и населението — по-рехаво. Тук подминаха още групи въоръжени мъже, включително гвардейци в бяло и червено. Мат зърна лагера им отпред, покрил сивите каменни плочи на двора с палатки и коневръзи.
Дворецът на Кемлин бе като друг малък град в града в града. Имаше ниска укрепена с бруствери стена и макар кулите и шпиловете му да се издигаха високо във въздуха, приличаше повече на военен бункер, отколкото Слънчевия палат. Странно, как така и не беше забелязал това като по-млад. Ако Кемлин паднеше, този дворец можеше да се държи сам. Трябваха им повече казармени постройки обаче. Това лагеруване насред дворцовия площад беше нелепо.
Мат взе Талманес, Том и отряд от десет Червени ръце за ескорт. Висок мъж с лъскава гръдна броня с три златни нашивки на рамото на наметалото чакаше на входа на двореца. Беше млад, но стойката му — отпусната и в същото време стегната, с ръка на ефеса на меча — издаваше, че е опитен войник. Толкова по-зле, че имаше такова красиво лице. Животът в армията сигурно щеше да му го съсипе.
— Лорд Каутон? — обърна се той към Мат.
— Просто Мат.
Мъжът повдигна вежда, но си замълча.
— Аз съм Чарлз Гайбон. Ще ви заведа при нейно величество.
Значи беше пратила самия Гайбон. Беше с висок ранг, първи помощник-командир на армиите ѝ. Това бе неочаквано. Страх ли я беше Елейн от него, или го зачиташе? Едва ли го зачиташе, не и след като го бе накарала да чака толкова дълго, за да получи аудиенция! Добър поздрав за един стар приятел. Подозренията му се потвърдиха, когато Гайбон ги поведе не към Голямата зала, а надолу към един тих район на двореца.
— Много съм слушал за вас, господин Каутон — каза Гайбон. Приличаше на един от онези сковани войници. Стабилни, но някак твърде стабилни. Като лък, но без достатъчно жилавост в него.
— От кого? — попита Мат. — От Елейн ли?
— Най-вече слухове из града. Хората обичат да приказват за вас.
„Нима?“ — помисли Мат, а на глас каза:
— Не съм направил и половината от това, което разправят. А другата половина не беше по моя проклета вина.
Гайбон се засмя.
— А историята дето сте висели от едно дърво девет дни?
— Не е вярно — каза Мат, едва се сдържаше да не оправи шалчето около врата си. Девет дни? Откъде беше дошло пък това? Та той не беше висял и девет проклети минути! Девет секунди щяха да са твърде много.
— Казват също — продължи Гайбон, — че никога не губите на зарове и в любовта и че копието ви никога не пропуска целта си.
— Де да бяха верни последните две. Да ме изгори дано, ще ми се да бяха.
— Но все пак винаги печелите на зарове?
— Почти — отвърна Мат и дръпна периферията на шапката си. — Но това не го разправяй много. Иначе никой няма да седне да играе с мен.
— Казват и че сте убили един от Отстъпниците.
— Не е вярно — а това пък откъде беше дошло?
— А историите как сте се дуелирали с краля на айилските нашественици в двубой на честта? Наистина ли вие сте спечелили за Преродения Дракон верността на айилците?
— Кръв и пепел. Убих Куладин, но не стана в никакъв дуел! Налетях на него на бойното поле и един от нас трябваше да умре. Нямаше да е добре да съм аз, нали?
— Интересно — каза Гайбон. — Мислех, че това може би е вярно. Поне е едно от малкото неща, които биха могли да се случат. За разлика от… — мъжът замълча.
— От кое? — попита Мат. Подминаха една пресечка на коридори, където се бяха струпали слуги, гледаха ги как минават и си шепнеха.
Гайбон се поколеба.