— Сигурен съм, че сте го чули.
— Едва ли — да го изгори дано! Какво следваше сега? Мъжете от бандата му ли разпространяваха тези слухове? Дори те не знаеха за някои от онези неща!
— Ами, този слух, дето сте влезли във владението на господаря на смъртта и сте го предизвикали, и сте поискали отговори на въпросите си — каза Гайбон малко притеснено. — И че той ви е дал копието, което държите, и ви е предрекъл собствената ви смърт.
Мат се смрази. Това бе твърде близо до истината и си беше плашещо.
— Глупаво е, знам — каза Гайбон.
— Разбира се — измърмори Мат. — Глупаво е — опита се да се засмее, но излезе на кашлица. Гайбон го изгледа с любопитство.
„Светлина — осъзна Мат. — Мисли си, че отбягвам въпроса!“
— Само слухове, разбира се — рече той бързо. Твърде бързо може би. Кръв и проклета пепел!
Гайбон кимна замислено.
Мат искаше да смени темата, но не можеше да се довери на себе си и да си отвори проклетата уста. Видя, че се събират още и още слуги да погледат процесията. Искаше му се да изругае и за това, но после забеляза, че много от тях всъщност като че ли наблюдават Том.
Том някога бе служил като дворцов бард тук в Кемлин. Не говореше за това, но Мат знаеше, че е преживял раздор с кралицата. Оттогава беше във фактическо изгнание и идваше в Кемлин само когато обстоятелствата го принудят.
Мургейз вече бе мъртва, тъй че това като че ли бе завръщането на Том от изгнанието му. Навярно затова се бе облякъл толкова изящно. Мат отново погледна палтото си. „Да ме изгори дано, трябваше да си облека нещо по-хубаво.“
Гайбон ги отведе до една резбована врата с ревящия Лъв на Андор, почука леко, получи позволение и махна на Мат към вратата.
— Кралицата ще ви приеме в дневната си.
— Том, ти си с мен — рече Мат. — Талманес, ти наглеждаш войниците — благородникът посърна, но Елейн несъмнено щеше да притесни Мат и той не искаше Талманес да го види. — Ще те представя по-късно — обеща му Мат. Проклети благородници. Мислеха си, че всяко второ нещо е обида за честта им. Мат щеше да се радва да изчака отвън!
Пристъпи и си пое дълбоко дъх. Беше се бил в десетки стълкновения и сражения, без да се изнерви. Сега ръцете му трепереха. Защо имаше чувството, че влиза право в засада без никакво оръжие и броня?
Елейн. Кралица. Да го изгори дано, това щеше да боли. Отвори вратата и влезе.
Очите му намериха Елейн мигновено. Седеше до една камина и държеше чаша, като че ли с мляко. Изглеждаше блестяща, с рокля в тъмночервено и златно. Красива, с пълни червени устни, които Мат нямаше да има нищо против да целуне, ако не беше женен мъж. Червено-златистата ѝ коса сякаш блещукаше на светлината на огъня от камината и страните ѝ бяха пълни с цвят. Като че ли се беше поналяла малко. Най-добре да не споменава това. Или да го спомене? Понякога жените се ядосват като споменеш, че са се променили, а понякога се ядосват, че не си го забелязал.
Беше хубава. Не толкова като Тюон, разбира се. Елейн бе твърде бяла и прекалено висока, и имаше твърде много коса. Беше разсейващо. Все пак беше хубава. Чиста загуба да стане кралица. От нея щеше да се получи чудесно слугинче в хубава гостилница. О, добре. Все някоя трябваше да е кралица.
Мат погледна Биргит, единственото друго лице в стаята. Виж, тя изглеждаше същата. Винаги си оставаше същата, с тая златна плитка и с високите ботуши, като героинята от проклетите приказки. И беше точно това. Хубаво бе, че я вижда отново. Беше жена, за която знаеше, че няма да му се сопне, ако говори истината.
Том пристъпи до него и Мат се покашля. Елейн очакваше от него да бъде официален. Е, нямаше да ѝ се кланя и прикляква и нямаше да…
Веднага щом Биргит затвори вратата Елейн скочи от стола си и се втурна през стаята.
— Том, толкова се радвам, че си добре! — и го сграбчи в прегръдката си.
— Здравей, миличко — каза Том обичливо. — Чух, че си се справила добре, за себе си и за Андор.
Елейн плачеше! Мат смъкна шапката си. Беше объркан. Том и Елейн можеше и да са били близки някога, но сега тя бе кралица и…
Елейн се обърна към него.
— Радвам се да те видя, Мат. Не си мисли, че Короната е забравила службата ти за мен. Връщането на Том в Андор е още една услуга, за която сме ти задължени.
— Мм, добре — каза Мат. — Всъщност не беше кой знае какво, знаеш го, Елейн. Да ме изгори дано. Ти си кралица! Какво изпитваш?
Елейн се засмя и най-после пусна Том.
— Какъв език имаш само, Мат.
— Няма да се кланям и никакви такива — предупреди той. — Нито ще си правя труда с тая глупост с „ваше величество“.
— Не бих го и очаквала. Освен публично, разбира се. Искам да кажа, че трябва да се държа на положение пред хората.