— Да не си посмяла!
— Но…
— Виж какво. Горд съм с това, което съм. Харесва ми това палто. Удобно е — стисна юмруци, за да не се почеше под яката.
— Щом казваш. Значи ще се видим на вечеря. Ще доведа и Диелин. Много е любопитна да се срещне с теб.
Мат я изгледа сърдито, после излезе с Том. Биргит затвори вратата след тях.
Талманес и войниците чакаха малко по-далече в коридора и не можеха да ги чуят. Дворцови слуги им бяха поднесли топъл чай.
— Добре мина — заяви Мат. — Притеснявах се, че няма да захапе, но мисля, че я изработих доста добре — въпреки че проклетите зарове продължаваха да тропат в главата му.
Том се засмя и го плесна по рамото.
— Какво? — попита намръщено Мат.
Том само се изкиска, после погледна свитъка в другата си ръка.
— И това също беше неочаквано.
— Е, Андор все пак си няма дворцов бард.
— Да. Но вътре има написано и оправдаване, за всички престъпления — знайни и незнайни, — които може да съм извършил в Андор или Кайриен. Чудя се кой ѝ е казал…
— Какво да ѝ е казал?
— Нищо, Мат. Съвсем нищо. Имаме няколко часа до вечерята с Елейн. Какво ще кажеш да идем да ти купим палто?
— Добре — отвърна Мат. — Мислиш ли, че и аз бих могъл да получа едно такова опрощение, ако помоля?
— Трябва ли ти?
Мат сви рамене и тръгна с него по коридора.
— Няма да навреди да съм в безопасност. Какво палто се каниш да ми купиш, между другото?
— Не казах, че аз ще го купя.
— Не бъди толкова свидлив де. Аз ще платя за вечерята.
И проклета пепел, все някак щеше да я плати, знаеше го.
Глава 20
Избор
— Не трябва да проговаряш — каза Росил на Нинив. Тънката жена с дълга шия носеше оранжева рокля с жълти ивици. — Или поне говори само когато те заговорят. Знаеш ли церемонията?
Нинив кимна. Сърцето ѝ биеше издайнически, докато навлизаха в подобните на тъмница дълбини на Бялата кула. Росил беше новата Наставница на новачките и член на Жълтата Аджа по съвпадение.
— Чудесно, чудесно — каза Росил. — Може ли да те посъветвам да преместиш пръстена на третия пръст на лявата си ръка?
— Можеш да посъветваш — отвърна Нинив, но не премести пръстена. Беше провъзгласена за Айез Седай. Нямаше да отстъпи по тази точка.
Росил се нацупи, но не каза нищо повече. Бе проявила забележителна доброта към Нинив по време на краткото ѝ пребиваване в Бялата кула… което бе облекчение. Нинив бе започнала да очаква, че всяка Жълта ще я гледа с пренебрежение или най-малкото — с безразличие. О, смятаха я за талантлива и много от тях настояваха да се учат при нея. Но не мислеха за нея като за една от тях. Все още.
Тази жена бе различна и да бъде камъче в сандала ѝ нямаше да е добра отплата.
— Важно е не само за мен, Росил — обясни Нинив. — Имам предвид да не показвам никакъв знак на неуважение към Амирлин. Тя ме провъзгласи за Айез Седай. Да се държа все едно, че съм само Посветена, би означавало да подроня думите ѝ. Това изпитание е важно — когато Амирлин ме издигна, изобщо не каза, че трябва да бъда изпитана. Но аз съм Айез Седай.
Росил я изгледа, след това кимна.
— Да. Разбирам. Права си.
Нинив се спря в сумрачния коридор.
— Искам да благодаря, на теб и на другите, които ме приехте сърдечно в последните дни — Ниере и Мерамор. Не бях предполагала, че ще получа гостоприемен прием тук между вас.
— Има някои, които се съпротивляват на промяната, скъпа — каза Росил. — Винаги ще е така. Но твоите нови сплитове са впечатляващи. И по-важното, ефективни са. Това ти печели радушен прием от мен.
Нинив се усмихна.
— Значи — каза Росил и вдигна пръст. — Ти може да си Айез Седай в очите на Амирлин и Кулата, но традицията все още е в сила. Никакво говорене по време на церемонията, ако обичаш.
И я поведе напред. Нинив преглътна язвителния си отговор и я последва. Нямаше да си изпусне нервите. Нямаше!
Навлизаха в дълбините на Кулата и въпреки решимостта ѝ да е спокойна, Нинив усети как нервността ѝ се усилва. Все пак беше Айез Седай и щеше да мине това изпитание. Беше усвоила до майсторство стоте сплита. Нямаше нужда да се безпокои.
Само че някои жени не се връщаха от изпитанието.
В тези подземия имаше някаква величествена красота. Гладкият каменен под бе изравнен грижливо. Високо на стените горяха светилници. Сигурно за тях трябваше някоя Сестра или Посветена, която да ги пали с Единствената сила. Малко хора слизаха тук и повечето помещения се използваха за складове. Струваше ѝ се излишна загуба да полагат толкова грижи за тъй рядко посещавано място.