Нинив вдиша дълбоко и закрачи напред. Спря се пред тер-ангреала, прекрачи през него и…
… и къде се бе озовала? Нинив се намръщи. Това не приличаше на Две реки. Стоеше сред някакво село от колиби. Вълни приплясваха по песъчлив плаж вляво от нея, а селото продължаваше нагоре по склон към скалист бряг отдясно. Горе се извисяваше далечна планина.
Някакъв остров. Въздухът беше влажен, ветрецът кротък. Хора вървяха между колибите и си подвикваха добросърдечно. Неколцина се спряха и я зяпнаха. Тя се огледа и едва сега осъзна, че е гола. Изчерви се. Кой беше взел дрехите ѝ? Само да намереше виновника, щеше така здраво да го напердаши с пръчка, че нямаше да може да седи няколко недели!
На едно въже наблизо висеше халат. С усилие запази спокойствие, пристъпи към него и го свали. Щеше да намери собственика му и да му го плати. Не можеше да ходи така без дори парче плат отгоре си. Заметна се с халата.
Земята изведнъж се разтърси. Кротките вълни станаха шумни, връхлитаха с грохот срещу пясъка. Нинив ахна, хвана се за пръта на въжето за пране. Планинският връх заизригва дим и пепел.
Нинив се вкопчи в пръта. Скалистият бряг наблизо започна да се руши, по наклона се затъркаляха канари. Завикаха хора. Трябваше да направи нещо! Огледа се и видя врязана в земята шестолъча звезда. Искаше да побегне към нея, но знаеше, че трябва да върви спокойно.
Запазването на спокойствие беше трудно. Докато пристъпваше, сърцето ѝ пърхаше от ужас. Камъните щяха да я премажат! Стигна до звездата точно когато голяма лавина камъни се затъркаля с грохот към нея, събаряше колиби по пътя си. Въпреки страха Нинив бързо оформи правилния сплит — сплит на Въздух, който очерта стена. Постави я пред себе си и камъните изтътнаха във въздуха, изтласкани назад.
В селото имаше ранени. Тя се извърна от звездата, за да помогне, и в същия момент видя шестолъчата звезда заплетена в тръстики и увиснала от вратата на близка колиба. Нинив се поколеба.
Не можеше да се провали. Тръгна към колибата и влезе.
Замръзна. Какво търсеше в тази тъмна студена пещера? И защо носеше този груб халат?
Беше изпълнила първия от стоте сплита. Знаеше това, но нищо друго. Намръщи се на себе си и тръгна през пещерата. От пукнатините в тавана струеше светлина и тя видя по-голямо светло петно напред. Натам трябваше да е изходът.
Излезе от пещерата и откри, че е в Пустошта. Вдигна ръка да заслони очи от ярката слънчева светлина. Жива душа нямаше наоколо. Тръгна напред, стъпалата ѝ хрущяха по сухи бурени и ги пърлеха нажежени камъни.
Горещината беше убийствена. Скоро всяка стъпка стана изтощителна. За щастие напред имаше някакви руини. Заслон! Искаше да затича към него, но трябваше да остане спокойна. Тръгна към камъните и ходилата ѝ стъпиха на скала, засенчена от рухнала стена. Беше приятно хладна и тя въздъхна облекчено.
Наблизо върху земята бе очертана фигура от тухли, шестолъча звезда. За жалост звездата бе навън, под слънчевата светлина. Нинив с неохота излезе от сянката и тръгна към фигурата.
В далечината затътнаха барабани. Нинив се обърна рязко натам. Грозни същества с кафява козина пъплеха по един склон; носеха брадви, от които капеше червена кръв. Тролоци. Сториха ѝ се някак не каквито трябваше да са. Виждала беше тролоци, макар да не помнеше къде. Тези бяха различни. Нова порода може би? С по-дебела козина, с по-хлътнали очи.
Нинив тръгна по-бързо, но не затича. Важно беше да остане спокойна. Това беше съвсем глупаво. Защо трябваше — или искаше — да се сдържа да не побегне, когато наблизо имаше тролоци? Ако умреше, защото не иска да забърза стъпките си, щеше да е по нейна вина.
„Запази спокойствие. Не се движи твърде бързо.“
С отмерени стъпки стигна до шестолъчата звезда точно когато тролоците се приближиха. Започна сплита, който се искаше, и изпъна нишка от Огън. Отпрати от себе си огромна струя зной и изгори на въглен най-близките зверове.
Стиснала зъби, за да надмогне страха, изпълни докрай искания сплит само за няколко мига, укрепи го и кимна. Така. Прииждаха други тролоци и тя ги изгори с огнена вълна от ръката си.
Шестолъчата звезда бе изсечена на едната страна на каменен свод. Тя тръгна към него, като се стараеше да не поглежда нервно назад. Идваха още тролоци. Повече, отколкото можеше да избие.
Стигна до свода и пристъпи през него.
Довърши четиридесет и седмия сплит и във въздуха закънтяха камбани. Беше грохнала от умора. Трябваше да направи този сплит, докато стоеше на върха на невъзможно тясна кула, на сто стъпки високо във въздуха. Вятърът я блъскаше, заплашваше да я изхвърли.