И замръзна. Отсреща в коридора имаше друга стая. Беше ли там преди малко? На чергата на пода се виждаше шестолъчата звезда. Тя се изправи. Децата заплакаха.
— Ще се върна — каза Нинив и пристъпи към другата стая. Всяка стъпка свиваше сърцето ѝ. Изоставяше ги. Но не, само влизаше в другата стая, нали?
Посегна към чергата и започна сплита. Само едно бързо заплитане, после щеше да помогне. Усети се, че плаче.
„Била съм тук — помисли си. — Или на място като това. В положение като това.“
Усети как кипва от гняв. Как можеше да прелива, с онези деца, които я викаха? Та те умираха!
Изпълни сплита и видя как издуха струи въздух, роклята ѝ се развя. Посегна към плитката си и я хвана. В стената на стаята се появи врата. Малък стъклен прозорец отгоре, а на него — шестолъчата звезда.
Трябваше да продължи. Чу плача на децата. Със сълзи в очите и с разбито сърце прекрачи прага.
Ставаше все по-лошо. Оставяше хора да бъдат давени, обезглавявани и изгаряни живи. Може би най-лошото бе да оформи сплит, докато огромни паяци със светлочервена козина и кристални очи нападаха някакви безпомощни селяни. Мразеше паяци.
Понякога беше гола. Това престана да я притеснява. Макар да не можеше да си спомни нищо конкретно освен номера на поредния сплит разбираше — някак, — че голотата не е нищо в сравнение с ужасите, които бе видяла.
Олюля се през някакъв каменен свод. Спомените за къща в пламъци избледняваха в ума ѝ. Беше осемдесет и първият сплит. Помнеше това. Това — и своя гняв.
Носеше опърлена рокля от грубо зебло. Къде я беше изгорила? Изправи се и се хвана за главата. Ръцете ѝ трепереха, гърбът ѝ сякаш беше бит с камшик, краката ѝ бяха покрити с нарези и драскотини. Беше в Две реки. Само дето това не беше Две реки. Не каквито ги помнеше. Някои от сградите догаряха.
— Идат отново! — извика глас. Господин ал-Вийр. Защо държеше меч? Хора, които познаваше, които обичаше — Перин, господин ал-Вийр, госпожа ал-Донел, Ерик Ботегер — стояха до ниска стена и всички държаха оръжия. Някои ѝ махаха.
— Нинив! — извика Перин. — Твари на Сянката! Помогни ни!
Отвъд стената се движеха огромни сенки. Твари на Сянката с ужасна големина… не тролоци, а нещо много по-лошо. Чу ревовете им.
Трябваше да помогне! Тръгна към Перин, но замръзна, когато видя — отвъд Моравата, в обратната посока — шестолъча звезда, нарисувана на склона на хълма.
— Нинив! — викът на Перин беше отчаян. Той започна да удря по нещо, което се пресягаше над стената с катраненочерни пипала. Перин ги сечеше с брадва, но едно от тях сграбчи Ерик и го издърпа с писъци в тъмното.
Нинив тръгна към звездата. Спокойно. Отмерено.
Това беше глупаво. Една Айез Седай трябваше да е спокойна. Но една Айез Седай също тъй трябваше да може да действа, да направи каквото трябва в помощ на нуждаещите се. Все едно какво ще ѝ струва лично. Тези хора имаха нужда от нея.
Затича.
Дори това не беше сякаш достатъчно. Тичаше да стигне до звездата, но все пак оставяше хора, които обичаше, да се бият сами. Знаеше, че не може да прелее, докато не стигне шестолъчата звезда. Беше напълно безсмислено. Твари на Сянката нападаха. Трябваше да прелива!
Прегърна Извора и нещо сякаш се опита да я спре. Нещо като щит. Нинив го избута настрани с усилие и Силата се вля в нея. Започна да мята огън към чудовището, изгори едно пипало, докато посягаше да награби Перин.
Продължи с огъня, докато не стигна шестолъчата звезда. Там заплете осемдесет и първия сплит и той сътвори във въздуха три пръстена от Огън.
Работеше яростно и в същото време нападаше. Не знаеше предназначението на този сплит, но знаеше, че трябва да го довърши. Вля още сила в него и направи горящите пръстени неимоверно големи. След това започна да ги хвърля по съществата. Огромни ореоли от пламъци връхлитаха върху черните чудовища и ги избиваха.
На покрива на хана на майстор ал-Вийр имаше шестолъча звезда. Прогорена ли беше там? Нинив я пренебрегна и изля гнева си към създанията с пипала.
„Не. Това е важно. По-важно от Две реки. Трябва да продължа.“
Чувстваше се като пълна страхливка, но знаеше, че трябва да направи точно това. Затича към хана и прекрачи прага.
Лежеше разплакана на земята до порутен каменен свод. Беше на последния от стоте сплита.
Едва можеше да се движи. Лицето ѝ бе мокро и мръсно. Имаше бледи спомени как бяга от битки, как оставя деца да умрат. Как не може никога да направи достатъчно.
Рамото ѝ кървеше. Вълча захапка. Краката ѝ бяха одрани, все едно беше газила през тръни. По цялото ѝ тяло имаше изгаряния и мехури. Беше гола.