Вдигна се на колене, ожулени и кървящи. Плитката ѝ свършваше на опърлено пънче на педя под раменете ѝ. Повърна настрани и потрепери.
Толкова болна, толкова слаба. Как можеше да продължи?
„Не. Те няма да ме победят.“
Бавно се изправи. Беше в малка стаичка, от процепите между дъските на стените струеше ярка слънчева светлина. На пода лежеше вързоп от бял плат. Тя го вдигна и го разгъна. Беше бяла рокля с цветовете на Аджите, пришити отдолу по пеша. Облекло на Посветена в Бялата кула.
Пусна я.
— Аз съм Айез Седай.
Прекрачи роклята и бутна вратата да я отвори. По-добре да върви гола, отколкото да отстъпи пред тази лъжа.
Отвън пред вратата намери друга рокля, този път жълта. Това бе по-подходящо. Заоблича я, без да бърза, макар да не можеше да спре да трепери, а пръстите ѝ бяха толкова уморени, че едва можеше да ги раздвижи. Кръвта ѝ зацапа плата.
След като се облече, се огледа. Намираше се на склона на хълм в Погибелта, земята бе покрита с бурени с характерните тъмни петна. Защо в Погибелта имаше колиба и защо се бе озовала в нея?
Беше ужасно уморена. Искаше да се върне в колибата и да поспи.
Не. Щеше да продължи. Затътри се нагоре по склона. На върха му погледна надолу към земя, покрита с разбити отломки и големи тъмни петна. Езера, ако можеше да се нарекат така. Течността изглеждаше гъста и мазна и в нея се движеха тъмни туловища. „Малкиер — помисли си тя, смаяна, че е познала мястото. — Седемте кули, вече само развалини. Хилядата езера омърсени. Наследството на Лан.“
Пристъпи напред, но палецът на крака ѝ се удари в нещо. Камък с всечен в него малък символ. Шестолъчата звезда.
Въздъхна облекчено. Беше почти свършило. Започна последния сплит.
Долу някакъв мъж се измъкна иззад купчина отломки и завъртя опитно меча си. Позна го, макар и от толкова далече. Силното жилаво тяло, изсеченото сякаш лице, менящия цветовете си плащ и опасната походка.
— Лан! — изкрещя Нинив.
Беше обкръжен от зверове, които приличаха на вълци, но много по-големи. Имаха тъмна козина и зъбите им бляскаха, докато налитаха към Лан. Мракохръти, цяла глутница.
Нинив довърши стотния сплит и се стъписа. Не беше съзнавала, че го продължава. Дъжд цветни искри се пръсна във въздуха около нея. Погледа как падат, съсипана. Чу някакъв звук зад рамото си, но когато се обърна, нямаше нищо. Само колибата.
Шестолъчата звезда висеше там над врата, символът бе направен от скъпоценни камъни. Тази врата я нямаше допреди миг. Тя пристъпи към колибата, след това погледна назад.
Лан размахваше меча си да пропъди Мракохрътите. Една капка слюнка от онези зверове щеше да го убие.
— Лан — изкрещя тя. — Бягай!
Не я чу. Шестолъчата звезда. Трябваше да отиде до нея!
Тя примига, после погледна дланите си. В средата на всяка имаше малък белег. Почти незабележим. Щом ги видя, в ума ѝ проблесна спомен.
„Нинив… Обичам те…“
Това беше изпитание. Сега си го спомни. Беше изпитание да я принудят да избере между него и Бялата кула. Беше направила този избор веднъж, но беше знаела, че не е истински.
И това не беше истинско, нали? Вдигна ръка към главата си, замаяна. „Това долу е моят съпруг. Не. Няма да играя тази игра.“
Нинив изкрещя, изтъка Огън и го хвърли по един от Мракохрътите. Съществото изригна в пламъци, но огънят сякаш не го нарани. Нинив пристъпи напред, хвърли още огън. Безполезно! Мракохрътите просто продължаваха да нападат.
Отказа да се предаде на изтощението. Прогони го, стана спокойна, сдържана. Искаха да я притиснат, да видят какво ще направи? Добре, нека бъде така. Пресегна се и привлече неимоверно количество Сила.
И изтъка гибелен плам.
Резката от чиста светлина изригна от пръстите ѝ и раздра въздуха. Порази един от Мракохрътите и сякаш го прониза, продължи навътре в земята. Цялата околност изтътна и Нинив се олюля. Лан падна на земята. Мракохрътите скочиха към него.
„НЕ!“ — помисли Нинив, укрепи се и отново запреде белфир. Порази друга хрътка, още една. Иззад каменните зидове изскочиха още. Откъде идеха те? Нинив закрачи напред и помете със забранения сплит.
При всеки удар земята потръпваше от болка. Белфирът не трябваше да я пробива така. Нещо не беше наред.
Стигна до Лан. Единият му крак беше счупен.
— Нинив! — каза той. — Трябва да вървиш!
Тя пренебрегна думите му и затъка белфир, когато нова хрътка изскочи иззад руините. Ставаха все повече, а беше така уморена. Всеки път, щом прелееше, чувстваше, че със сигурност ще е последно.