Но не можеше да е така. Не и след като Лан бе в опасност. Запреде сложен Цяр, вложи всяка трошица сила, която ѝ бе останала, и изцери крака му. Той се надигна, стисна меча си и се обърна да отбие един Мракохрът.
Биеха се заедно, тя с белфир, той — със стомана. Но замахванията му ставаха все по-вяли, а на нея ѝ трябваше все повече време за всеки нов сплит. Земята се тресеше и тътнеше, падаха порутени зидове.
— Лан! — каза тя. — Приготви се да бягаме!
— Какво?
С последното си зрънце сила тя запреде белфир и го насочи право надолу пред тях. Земята се разтресе в агония, почти като живо същество. И се разцепи, Мракохръти западаха в ямата. Нинив рухна, Единствената сила се изплъзна от нея. Беше твърде изтощена, за да прелее повече.
Лан я сграбчи за ръката.
— Трябва да вървим!
Затичаха заедно нагоре по тътнещия склон. Зад тях виеха Мракохръти, някои от глутницата бяха прескочили трапа.
Нинив тичаше със сетни сили, вкопчена в ръката на Лан. Прехвърлиха билото на хълма. Земята се тресеше ужасно. Нинив не можеше да повярва, че колибата още стои. Залитна надолу към нея с Лан.
Той се препъна. Извика от болка. Ръката му се изплъзна от пръстите ѝ.
Тя се обърна рязко. Зад тях порой от Мракохръти излизаха на билото, ръмжаха, зъбеха се и слюнка хвърчеше от муцуните им. Лан ѝ махна да продължи.
— Не!
Тя го сграбчи под мишницата, надигна го и го повлече надолу по склона. Заедно се изтъркаляха през прага и…
… и задъхана, Нинив падна от тер-ангреала. Рухна сама на студения под, гола и трепереща. Спомни си всичко на порой. Всеки ужасен миг от изпитанието. Всяко предателство, всеки отчаян сплит. Безсилието, писъците на децата, смъртта на хора, които познаваше и обичаше. Плачеше, свита на кълбо и долепила лице до пода.
Цялото ѝ тяло гореше от болка. Рамото ѝ, краката, ръцете и гърбът кървяха. Беше цялата в мехури от изгаряния, а плитката ѝ почти я нямаше. Чорлавата ѝ коса падна по лицето ѝ, щом тръсна глава, за да пропъди спомените от това, което бе направила.
Чу стонове някъде отблизо и през замъглените си очи видя как Айез Седай в кръга прекъснаха сплитовете си и се смъкнаха на пода. Мразеше ги. Мразеше ги до една.
— Светлина! — гласът на Серин. — Някоя да я Изцери!
Всичко ставаше все по-размътено. Гласовете — все по-приглушени. Като звуци под вода. Мирни звуци…
Обля я нещо студено. Тя изохка и отвори очи от ледения шок на Цяра. Росил коленичи до нея. Изглеждаше угрижена.
Болката напусна тялото на Нинив, но пък умората ѝ се увеличи десетократно. А болката вътре… остана. О, Светлина! Още чуваше писъка на онези деца.
— Добре — каза някъде отблизо Серин. — Май ще живее. Сега, би ли ми казала някоя, моля, какво, в името на самото сътворение беше това? — гласът ѝ бе гневен. — Участвала съм в много издигания, дори в едно, където жената не оцеля. Но никога, през всичките ми дни, не бях виждала жена, подложена на нещо, което преживя тази.
— Трябваше да бъде изпитана подходящо — каза Рубинде.
— Подходящо? — попита жлъчно Серин.
Нинив нямаше сили да погледне към тях. Лежеше и дишаше тежко.
— Подходящо? — повтори Серин. — Това не беше подходящо. Беше си направо отмъстително, Рубинде! Почти всяко едно от тези изпитания надвишаваше всичко, което съм виждала да се иска от други жени. Би трябвало да се засрамиш. Всички вие. Светлина, вижте какво направихте на момичето!
— Това не е важно — каза хладно Баразайн Червената. — Тя се провали в изпитанието.
— Какво? — изграчи Нинив и най-сетне вдигна очи. Тер-ангреалът беше угаснал, а Росил бе донесла одеяло и дрехите ѝ. Егвийн стоеше отстрани, скръстила ръце. Лицето ѝ беше строго. Тя нямаше право на глас — другите щяха да гласуват дали Нинив е преминала изпитанието, или не.
— Ти се провали, Чедо — каза Баразайн и изгледа безчувствено Нинив. — Не показа подобаващото благоприличие.
Лелейн от Сините кимна, видимо ядосана, че трябва да се съгласи с Червената.
— Това трябваше да изпита способността ти да бъдеш спокойна като Айез Седай. Ти не показа това.
Другите изглеждаха смутени. Не можеше да се обсъжда същността на изпитанието. Нинив знаеше това. Знаеше също, че повечето пъти провалът и смъртта са едно и също. Макар всъщност да не беше ужасно изненадана от твърденията, че се е провалила.
Наистина бе нарушила правилата на изпитанието. Беше бягала, за да спаси Перин и другите. Беше преливала, преди да има право. Трудно беше да изпита съжаление. Всяко друго чувство в момента бе приглушено от загубата, която изпитваше.