Във въздуха полетяха огньове, пратени от Аша’ман към чудовищата, но бяха по-малки, по-слаби, отколкото преди няколко дни. Крещяха мъже, дрънчеше оръжие и зверският рев ехтеше сред валмата дим под небето с толкова черните облаци.
Итуралд дишаше тежко. Мъжете от охраната му бяха паднали. Най-малкото беше видял смъртта на Ставен и на Рет. А другите? Не ги виждаше. Толкова много загинали. Очите му бяха солени от пот.
„Светлина. Поне удържахме по-дълго, отколкото мислех, че е възможно.“
На север се вдигаха колони дим. Едно нещо поне бе минало добре — онзи Аша’ман, Тимот, си беше свършил работата. Втората група обсадни съоръжения гореше. Някой от офицерите му беше нарекъл лудост да отпраща един от Аша’ман, но един преливащ повече нямаше да е от значение в този погром. А когато тролоците нападнеха Марадон, липсата на тези катапулти щеше да е от голямо значение.
Утринен сплит падна. Тролокско копие, насочено към Итуралд, бе ударило ниско. Итуралд беше губил коне в битка и знаеше как да се претъркаля, но сега не успя навреме и чу как кракът му изпращя, щом се удари в земята.
Стисна зъби, решен да не умре паднал на гръб, и с усилие се надигна и седна. Не посегна към меча си — макар и да носеше знака на чаплата, — а грабна една захвърлена счупена пика и я заби в гърдите на приближаващия се тролок. Тъмната воняща кръв обля дебелия прът и потече по ръцете на Итуралд, докато тролокът врещеше и издъхваше.
Във въздуха се разнесе гръм. Не беше странно — облаците често тътнеха, понякога без връзка със зловещо изригващите мълнии.
Итуралд се надигна, избута тролока настрани и стисна пиката. И тогава го нападна мърдраал.
Итуралд посегна за меча си, макар да знаеше, че току-що е видял своя убиец. Дори само едно от тези същества можеше да повали дузина мъже. Да се изправиш срещу него със счупен крак…
Все пак се опита да се изправи. Не успя, падна назад и изруга. Надигна меча, готов да умре, докато съществото плавно се промъкваше напред.
Поне десет стрели се забиха в Чезнещия и той се олюля.
Итуралд примига. Тътенът ставаше все по-силен. Той се обърна и изумено загледа хилядите непознати конници, които атакуваха в строй тролокските редици и ги помитаха.
„Преродения Дракон! Той дойде!“
Но не. Тези мъже развяваха салдейското знаме. Погледна назад. Портите на Марадон бяха отворени и изтощените му оцелели бойци влизаха през тях. От бойниците хвърчеше огън — неговите Аша’ман бяха пуснати горе, на висока позиция над бойното поле.
Отряд от двайсет конници проби, връхлетя към мърдраала и копитата го стъпкаха. Последният от отряда скочи от седлото си и го посече с късата си брадва. По цялото бойно поле тролоците падаха посичани, прострелвани и пронизвани с пики.
Нямаше да продължи дълго обаче. Нови и нови чудовища се изсипваха от доскорошните му укрепления и тичаха надолу по склона. Но салдейската помощ щеше да стигне с разтворените врати и с унищожителния огън на Аша’ман. Останките от войската на Итуралд бягаха към спасението. С гордост видя как Баретал и Конел — последните мъже от охраната му — се затътриха пеша през полето към него; конете им несъмнено бяха мъртви, униформите им — оплискани с кръв.
Хлъзна меча в ножницата и издърпа копието от врата на Утринен сплит. Подпря се на него и успя да се задържи прав. Един ездач от салдейската войска подкара към него в тръс, мъж с мършаво лице, крив нос, черни рунтави вежди и късо подстригана брада. Вдигна окървавения си меч към Итуралд.
— Жив си.
— Жив съм — отвърна Итуралд; двамата от охраната му вече бяха почти до тях. — Ти ли командваш тази сила?
— Засега — каза мъжът. — Аз съм Йоели. Можеш ли да яздиш?
— По-добре, отколкото да стоя на краката си.
Йоели протегна ръка и го издърпа на седлото зад себе си. Кракът му изпищя от рязка болка, но нямаше време да чака за носилка.
Други двама конници взеха телохранителите му на конете си и след миг всички препускаха към града в галоп.
— Благословен да си — каза Итуралд. — Много дълго време мина обаче.
— Знам — гласът на Йоели прозвуча мрачно. — Надявам се да заслужаваш това, нашественико, защото действията ми този ден най-вероятно ще ми струват живота.
— Какво?!
Мъжът не отвърна. Просто го понесе на тътнещите копита на коня си през портата на спасителния град. Доколкото това беше спасение. Градът вече бе обкръжен от няколкостотин хиляди Твари на Сянката.