Мургейз излезе от лагера. Никой не я спря, макар някои да я поглеждаха озадачено. Тръгна към гората на север. Дърветата бяха дъбове, порасли далече един от друг, за да могат дебелите им клони да се разпрострат нашироко. Тя тръгна под тях и вдиша дълбоко влажния въздух.
Гебрил — един от Отстъпниците.
Стигна до място, където малко планинско поточе запълваше процеп между скалите и образуваше неподвижно прозрачно езерце. Високите скали около него бяха струпани като древен трон, съграден за висок петнадесет разтега великан.
Дърветата горе бяха пуснали листа, макар много от тях да изглеждаха болнави. Вятърът издуха една по-тънка кръпка облаци и пропусна пръсти слънчева светлина през забуленото небе. Лъчите грейнаха, пробиха бистрата вода и очертаха светли петна на дъното на езерцето. Рибки пробягаха между петната, сякаш за да огледат светлината.
Мургейз заобиколи езерцето и седна на един плосък камък. Звуците на лагера се чуваха отдалече. Смътен зов, глухи удари от забивани в земята колове, скърцане на коли по разровените пътеки.
Загледа се в езерцето. Имаше ли нещо по-отвратително от това да си пионка на друг? Да си принудена да танцуваш на конци като дървена кукла? В младостта си бе добре запозната с кланянето пред прищевките на другите. Това бе единственият начин да укрепи управлението си.
Тарингейл се беше опитвал да я манипулира. Всъщност в повечето случаи беше успявал. Имало беше и други също така. Толкова много, които я бяха тласкали в една или в друга посока. Десет години беше угаждала на най-силната фракция в момента. Десет години бавно беше изграждала съюзи. Беше свършило работа. Когато Тарингейл загина при лов, мнозина шепнеха, че кончината му я е освободила от влиянието му, но хората от най-близкия ѝ кръг знаеха, че тя вече е изминала дълъг път към премахването на влиянието му.
Помнеше самия ден, в който бе отхвърлила и последните, въобразявали си, че представляват реалната сила зад трона. Това бе денят, в който в сърцето си наистина бе станала кралица. Беше се заклела никога повече да не позволи друг да я манипулира.
А след това, години по-късно, беше дошъл Гебрил. След това Валда, който беше дори по-лош. С Гебрил поне не беше осъзнала какво става. Това бе притъпило раните.
Чу стъпки по нападали клонки. Някой се приближаваше. Светлината горе помръкна — по-тънките облаци се бяха изместили. Лъчите светлина угаснаха и рибките се разпръснаха.
Стъпките спряха до нея.
— Аз заминавам — каза гласът на Таланвор. — Айбара е дал разрешение на Аша’ман да правят портали, най-напред към някои от далечните градове. Отивам в Тийр. Според мълвата там отново има крал. Събира армия, за да се сражава в Последната битка. Искам да съм там.
Мургейз вдигна очи и се загледа през дърветата. Не беше истинска гора.
— Казват, че си упорит като Златоокия — промълви тя. — Че не си искал да отдъхнеш, че едва си заделял време да се храниш, че всеки миг си търсил начин да ме освободиш.
Таланвор не отвърна.
— Никога не съм имала мъж, който да прави това за мен — продължи тя. — Тарингейл гледаше на мен като на марионетка, Том като на красавица, която да спечели за романтична връзка, а Гарет — като на кралица, на която да служи. Но никой от тях не ме направи своя живот, не ме понесе в сърцето си. Мисля, че Том и Гарет ме обичаха, но като нещо, което да притежават и за което да се грижат. Не мислех, че ще си отидеш.
— Няма — промълви Таланвор.
— Отиваш в Тийр. А казваш, че не си отиваш.
— Сърцето ми остава тук — отвърна той. — Знам добре какво е да обичаш отдалече, Мургейз. Правил съм го години наред, преди да започне това нелепо пътуване, и ще го правя тепърва. Сърцето ми е предател. Може би някой тролок ще ми направи услуга и ще го изтръгне от гърдите ми.
— Колко горчиво — промълви тя.
— Даде ми изрично да разбера, че чувствата ми към теб са нежелани. Кралица и прост гвардеец. Чиста глупост.
— Не съм кралица вече.
— Не на думи, Мургейз. Но в ума си.
Едно листо падна в езерцето. Стегнато и свежо зелено. Трябваше да е поживяло много по-дълго.
— Знаеш ли кое е най-лошото? — попита Таланвор. — Надеждата. Надеждата, която си позволявах да изпитвам. Докато пътувах с теб, докато те пазех. Мислех, че може би ще го разбереш. Че може би ще се отзовеш. И ще забравиш него.
— Кого?
— Гебрил. Виждам, че все още мислиш за него. Дори след това, което ти причини. Аз оставям сърцето си тук, но ти остави своето в Кемлин — с крайчеца на окото си го видя как се обърна. — Каквото и да си видяла у него, аз го нямам. Аз съм само един прост, обикновен тъп гвардеец, който не може да изрече правилните думи. Ти се умилкваше около Гебрил, а той почти те пренебрегваше. Така е с любовта. Кръв и пепел, та нали и аз правех почти същото с теб.