Тя мълчеше.
— Добре — каза той. — Точно затова трябва да замина. Ти вече си в безопасност и само това е важно. Светлината да ми е на помощ, само това ме интересува.
Обърна се и си тръгна, клонките запращяха под краката му.
— Гебрил беше един от Отстъпниците — каза тя.
Пращенето спря.
— Той всъщност беше Рахвин — продължи тя. — Завзе Андор с помощта на Единствената сила и принуди хората да изпълняват каквото той каже.
Таланвор изсъска, тръгна отново към нея през шумоленето на скършени вейки и сухи листа.
— Сигурна ли си?
— Сигурна? Не. Но е логично. Не можем да пренебрегнем това, което става в света, Таланвор. Времето, храната, която се разваля за миг, ходовете на този Ранд ал-Тор. Той не е Лъжедракон. И Отстъпниците са се развихрили.
— Какво би направил, ако беше на тяхно място? — продължи тя. — Ще събереш армия, за да завладееш? Или просто влизаш в един дворец и взимаш кралицата за своя любовница? Изкривяваш ума ѝ така, че да прави каквото ти пожелаеш. И спечелваш ресурсите на цяла държава с минимално усилие. Само с едно махване на пръст…
Вдигна глава и се загледа в далечината. На север. Към Андор.
— Наричат го Принуда. Тъмен, мръсен сплит, който премахва волята на жертвата. Предполага се, че не би трябвало да знам за съществуването му — тя въздъхна. — Казваш, че мисля за него. Това е вярно. Мисля за него и го мразя. Мразя себе си заради онова, което позволих да направи. И част от сърцето ми знае, че ако се появи тук и поиска нещо от мен, ще му го дам. Не бих могла да устоя. Но това, което изпитвам към него — това, което сплита страстта и омразата ми като два кичура в една плитка, — не е любов.
Обърна се и погледна Таланвор.
— Познавам любовта, Таланвор, и Гебрил така и не я получи от мен. Съмнявам се, че същество като него би могло да разбере любовта.
Таланвор я гледаше в очите. Неговите бяха тъмносиви, меки и чисти.
— Даваш ми отново онази чудовищна надежда. Внимавай какво лежи в нозете ти, жено.
— Трябва ми време да помисля. Би ли се въздържал, засега, да отиваш в Тийр?
Той се поклони.
— Мургейз, поискаш ли нещо от мен — каквото и да е, — трябва само да го изречеш. Мислех, че съм го казал ясно. Ще зачеркна името си от списъка.
И си тръгна. Мургейз се загледа след него. Въпреки тишината на дърветата и кротостта на езерцето в ума ѝ бушуваше буря.
Глава 22
Краят на една легенда
Нощем Гавин не можеше да види раните на Бялата кула.
Не можеше в тъмното да направи разлика между красиво подредена мозайка и стена, покрита с разкривени плочи. Нощем и най-красивите здания на Тар Валон се превръщаха в поредната тъмна грамада.
Нощем дупките и процепите по Бялата кула се загръщаха в обвивка от тъмнина. Разбира се, в толкова тъмна нощ поради облаците човек не можеше да различи и цвета на Кулата. Бяла или черна? Нощем всъщност това беше без значение.
Гавин крачеше из дворовете на Бялата кула, облечен в груби панталони и палто в червено и златно. Като униформа, но без определена обвързаност. В последно време като че ли с нищо не беше обвързан. Усети, че неволно е тръгнал към входа на източната кула, сякаш се канеше да се качи до покоите на Егвийн. Стисна зъби, обърна се и продължи в обратната посока.
Трябваше да е легнал да спи. Но след почти цяла неделя пазене пред вратите на Егвийн нощем беше минал на „нощен обяд“, както казваха войниците. Сигурно можеше да остане в жилището си и да отдъхне, но квартирата му в казармите на Бялата кула го задушаваше.
Две котки се промъкваха през туфите трева, очите им отразяваха светлината на факлите при един от постовете. Ниско снишени, котките го изгледаха и сякаш обмислиха — за кратък миг — дали си струва да му изсъскат. Бухал прелетя невидим във въздуха и само едно перце, понесло се надолу, издаде полета му. По-лесно е да се преструваш нощем, мислеше Гавин. Повечето хора преживяваха така целия си живот, предпочитаха пердето на мрака пред отворения прозорец на дневната светлина, защото им позволяваше да виждат целия свят в сянка.
Сега беше лято, но макар изминалият ден да бе горещ, нощта бе странно студена. Гавин потръпна от лъха на вятъра. След смъртта на онази окаяна Бяла сестра не беше имало повече смърт. Кога убиецът ѝ щеше да удари отново? Той — или тя — можеше да се движи из коридорите в същия този миг, да търси някоя самотна Айез Седай, както онези котки търсеха мишка.