Егвийн го беше отпратила от вратата си, но това не означаваше, че не може да пази. Каква полза имаше да обикаля навън? Трябваше да е вътре, където имаше шанс да свърши нещо добро. Гавин тръгна към един от слугинските входове.
Ниският коридор бе чист и добре осветен като останалите в Кулата, макар подът да беше покрит с убито сиви каменни плочи, вместо с глазирани плочки. От една отворена врата вдясно проехтя смях, чуваше се весело бърборене — свободните от пост стражи се забавляваха с другарите си. Гавин им хвърли само един бегъл поглед — и замръзна.
Познаваше някои от мъжете вътре.
— Мейзани? Целарк? Занг? Какви ги вършите тук?
Тримата станаха притеснено. Бяха общо десетина Младоци, играеха на зарове и пушеха лули със свободни от смяна гвардейци на Кулата. Младоците се заизправяха един по един и отдадоха чест, въпреки че не им беше вече командир. Като че ли още не го осъзнаваха.
Целарк, най-старшият, пристъпи бързо към Гавин. Беше мършав и длъгнест, със светлокафява коса и дебели пръсти.
— Милорд — рече той. — Нищо особено, милорд. Просто малко безобидно забавление.
— Стражниците не обичат този тип поведение — каза Гавин. — Знаеш това, Целарк. Ако се разчуе, че сте седнали толкова късно да играете на зарове, никога няма да убедите някоя Айез Седай да ви вземе.
Целарк отвърна с гримаса:
— Да, милорд.
Някаква неохота имаше в тази гримаса.
— Какво има? — попита Гавин. — Казвай, човече.
— Милорд… Работата е, че някои от нас не сме толкова сигурни дали искаме да станем Стражници. Не всички от нас дойдоха тук за това, знаете. Някои бяха като вас, искаха да се обучат при най-добрите. А останалите… ами, нещата се промениха.
— Кои неща? — попита Гавин.
— Глупави неща, милорд — отвърна мъжът и сведе очи. — Прав сте, разбира се. Утре има ранни упражнения. Но вече сме видели война. Войници сме вече. Да бъде Стражник е всичко, към което би трябвало да се стреми един мъж. Но някои от нас бихме предпочели да не загубим това, което имаме сега.
Гавин му кимна да продължи.
— Когато дойдох в Кулата — каза Целарк, — не исках нищо повече от това да стана Стражник. Сега не знам дали искам да прекарам живота си в пазенето на една жена, бродеща сама по света.
— Би могъл да станеш Стражник на Кафява или Бяла — рече Гавин. — И да останеш в Кулата.
Целарк се намръщи.
— При цялото ми уважение, милорд, мисля, че ще е също толкова лошо. Стражниците… не живеят като другите мъже.
— Това е безспорно — Гавин погледна нагоре към далечните покои на Егвийн. Нямаше да ходи да търси онази врата. Върна с усилие погледа си върху Целарк. — Няма нищо срамно в това да избереш друг път.
— Според другите има.
— Другите грешат — каза Гавин. — Събери тези от вас, които искат да останат с Младоците, и докладвай утре на капитан Чубайн. Ще говоря с него. Убеден съм, че ще му дойдете добре като подразделение в Бялата кула. Той загуби много мъже при сеанчанската атака.
Целарк видимо се отпусна.
— Наистина ли ще направите това, милорд?
— Разбира се. За мен беше чест да ви предвождам, трябва да го знаете.
— Мислите ли, че… бихте могли да се присъедините към нас? — гласът му прозвуча обнадеждено.
Гавин поклати глава.
— Аз трябва да поема по друг път. Но, ако Светлината благоволи, ще съм достатъчно близо, за да ви държа под око — кимна към стаята. — Продължавайте си играта. Ще говоря на Макзим и за теб — Макзим беше строгият широкоплещест Стражник, който водеше тренировките.
Целарк кимна и забърза при другите. Гавин продължи по коридора. Съжаляваше, че неговият избор не е така лесен. Потънал в мисли се изкачи до средата към покоите на Егвийн, преди да осъзнае какво прави. „Трябва ми нещо, което да ме разсее.“ Не беше чак толкова късно. Сигурно можеше да намери Брин и да си побъбрят.
Запъти се към квартирата на Брин. Колкото и да беше странно положението му сред Айез Седай, това на Брин бе още по-необичайно: Стражник на бившата Амирлин и с реномето на велик капитан. Вратата на Брин бе открехната и отвътре по сините плочки на коридора струеше резка светлина. Такъв бе навикът му, когато стоеше буден — в случай, че някой от офицерите му има нужда от него. Много нощи Брин прекарваше навън в някой от командните си центрове около острова или в някое село наблизо.
Гавин почука.
— Влез — отвърна познатият твърд глас на Брин и Гавин влезе и отново притвори вратата. Брин седеше зад разнебитено бюро, зает с писане. Погледна го бегло. — Само за момент.