— Ти действаш със страст — продължи той. — Действаш не както мислиш, а както чувстваш. Припряно, подтикнат от чувството. Това ти дава сила. Можеш да реагираш, когато потрябва, а последствията да преценяваш след това. Инстинктите ти обикновено са добри, също както бяха на майка ти. Но заради това никога не ти се е налагало да се изправяш пред проблема какво да правиш, когато инстинктите са те повели в грешната посока.
Гавин се усети, че кима.
— Но, синко — каза Гавин и се наведе към него над бюрото. — Един мъж е повече от един подтик, от една цел. Никоя жена не иска това от един мъж. Струва ми се, че мъжете, които отделят време да направят нещо от себе си — вместо да предлагат своята преданост, — са тези, които стигат донякъде, постигат нещо. И с жените, както и със самия живот — Брин се потърка по брадичката. — Тъй че ако мога да ти дам съвет, той е следният: разбери какво би направил без Егвийн и след това обмисли как би вместил нея в това. Мисля, че точно това една жена…
— Специалист по жените ли си станал вече? — попита нов глас.
Гавин се обърна изненадано и видя Сюан Санче — стоеше на прага на отворената врата.
Брин реагира веднага.
— Достатъчно дълго си подслушвала, Сюан, за да знаеш за какво си говорехме.
Сюан изсумтя и пристъпи енергично вътре, носеше котле чай.
— Трябваше да спиш — каза тя, след като погледна небрежно Гавин.
— Самата истина — отвърна Брин равнодушно. — Странно, че нуждите на страната се съобразяват с прищевките ми.
— Картите може да се проучват и сутринта.
— И през нощта също. Както и следобед. Всеки час проучване може да означава левги терен, защитен от пробива на тролоците.
Сюан въздъхна и му наля чай — ухаеше на къпини. Определено бе странно да види човек как Сюан — която заради усмиряването бе заприличала на жена на възрастта на Гавин — се държи майчински с почти побелелия генерал Брин.
Брин взе чашата, а Сюан се обърна към Гавин.
— И ти, Гавин Траканд. Канех се да ти поговоря. Да се разпореждаш на Амирлин, да ѝ казваш какво трябва да прави? Хайде де. Някои мъже май понякога си въобразяват, че жените не са нищо повече от личните им вестоносци. Фантазирате си какви ли не планове и след това очаквате ние по някакъв начин да ги осъществим.
Изгледа го, сякаш не очакваше друга реакция, освен да наведе засрамено поглед. Гавин направи точно това и припряно излезе, за да избегне повече упреци.
Не беше изненадан от казаното от Брин. Той бе съвсем последователен и беше повторил същото, което бе говорил на Гавин и преди. Мисли, вместо да си импулсивен. Бъди разсъдлив. Но Гавин беше прекарал недели в мислене, идеите му се гонеха в кръг като мухи, затворени в гърне. И не беше стигнал доникъде.
Тръгна по коридорите, като поглеждаше разположените на равни интервали постове на Чубайн. Каза си, че не се качва до Егвийн. Просто проверяваше стражите. И все пак скоро се озова в един коридор недалече от покоите на Амирлин. Само през един коридор. Щеше да провери набързо има ли охрана пред вратата ѝ и…
Замръзна на място. „Какво правя?“
Нервността му тази нощ до голяма степен произтичаше от това, че не знаеше дали Егвийн я пазят както трябва, или не. Нямаше да може да заспи, докато…
„Не — каза си твърдо. — Този път ще направя каквото ме моли.“ Обърна се да си тръгне.
Някакъв звук го накара да се поколебае и той погледна през рамо. Стъпки и шумолене на плат. Беше твърде късно за новачки, но слуги като нищо можеше да разнасят храна дори по това време. Брин и Гавин не бяха единствените в Бялата кула, които оставаха будни до късно.
Отново се чу. Съвсем тихо, едва доловимо. Намръщен, Гавин смъкна ботушите си и се промъкна напред, за да надникне иззад ъгъла.
Нямаше нищо. Вратата на Егвийн — инкрустирана със злато във формата на Авендесора — беше затворена, коридорът бе пуст. Гавин въздъхна, поклати глава и се подпря на стената, за да си обуе ботушите. Жалко, че Егвийн не бе разрешила поне Чубайн да постави стражи пред покоите ѝ. Така, без никаква охрана, беше…
Нещо се задвижи в сенките малко под вратата на Егвийн. Гавин замръзна. Не беше дори тъмно петно, само смътна сянка, широка около педя и падаща от една ниша в стената. Но когато се загледа в нея, му беше трудно да задържи погледа си. Плъзгаше се настрани като бучка масло, капнала върху гореща ряпа.
Сякаш… сякаш тъмнината там бе станала по-голяма. Защо не можеше да погледне право в нея?
Последва мълниеносно движение и нещо се завъртя във въздуха. Гавин се отмести и в камъка издрънча стомана. Нахлузил единия ботуш, той пусна другия и издърпа меча си. Ножът, хвърлен към сърцето му, се плъзна по плочките на пода.