Напрегнат, Гавин надникна иззад ъгъла. Нещо бягаше надолу по коридора. Някой, облечен целият в черно, с придърпана над главата качулка.
Хукна след непознатия, изпънал меча напред. Тичаше тромаво, необутият му крак се препъваше в обутия. Убиецът беше изключително бърз. Гавин изрева за тревога и гласът му отекна из затихналите коридори. След това зави наляво. Убиецът трябваше да е завил и да се появи отдясно.
Втурна се натам, където би трябвало да пресрещне убиеца… и спря.
Коридорът беше празен. Заобиколил ли беше убиецът? Гавин изруга, затича напред и стигна до коридора от другата страна. Празен. Дали не беше влязъл в някоя стая? Всичките бяха без изход. Ако изчакаше, докато дойде помощ…
„Не!“ Завъртя се рязко. „Тъмнина. Гледай за тъмнина.“ Имаше едно тъмно петно до някаква врата вляво от него. Твърде малко, за да се крие някой в него, но пък изпита същото объркване, когато се вгледа.
Някой изскочи оттам и замахна с меч към главата му. Гавин отби със Сеча на тръстиката. Убиецът беше много по-нисък от него, тъй че той имаше силно предимство в обхвата, но пък се движеше с мълниеносна бързина: мечът му засвятка към Гавин в поредица удари в съвсем непознат стил.
Гавин влезе в Извивка на вятъра, принуден да действа като в обкръжение. Едва успяваше да отбива атаките. Чу ревове отдалече — стражи се бяха отзовали на зова му. Извика отново.
Усещаше отчаяние в движенията на противника си. Убиецът бе очаквал да го надвие лесно. Е, Гавин бе очаквал същото, но бе много трудно да се съсредоточи върху противника си. Ударите му — когато успяваше да ги нанесе — биеха във въздуха, вместо да попаднат на плът.
Гавин се изви на една страна и вдигна меча за Глиган, връхлетял от склона. Но така се откри за убиеца. Нов нож изсвистя към него и го принуди да отскочи настрани.
Ножът издрънча в стената и убиецът побягна по коридора. Гавин се втурна след него, но не можа да го догони. Скоро убиецът вече бе много далече и свърна наляво. Посоката водеше към няколко пресечки.
„Такава бързина — помисли Гавин задъхан, с ръце на коленете. — Не е естествено.“
След миг двама от стражите на Чубайн стигнаха до него и Гавин посочи.
— Убиец. Подслушваше на вратата на Егвийн. Избяга натам.
Един от мъжете затича натам. Другият тръгна да вдигне обща тревога.
„Светлина! — помисли Гавин. — А ако не съм прекъснал подслушването му? Ако съм го засякъл на излизане?“
Втурна се към вратата на Егвийн, забравил всякаква умора. С извадения меч в ръка опита бравата. Беше незаключена!
— Егвийн! — изрева той, бутна с рамо вратата и скочи в стаята.
Последва взрив от светлина и трясък и Гавин се намери увит в нещо здраво: невидими въжета, които го издърпаха нагоре във въздуха. Мечът му падна на пода, а устата му бе запушена от невидима сила.
Озова се увиснал от тавана и обезоръжен… а самата Амирлин излезе от спалнята си. Беше будна и напълно облечена, в пурпурна рокля, обшита със злато.
Изобщо не изглеждаше доволна.
Мат седеше до камината на гостилницата и съжаляваше, че огънят е толкова горещ. Усещаше топлината през пластовете на опърпания си жакет, бялата риза и грубите си ратайски панталони. Ботушите му бяха със здрави подметки, но бяха протрити отстрани. Не носеше шапката си, а шалът му бе придърпан нагоре да го скрива почти до носа, както се бе отпуснал в стола.
Елейн все още държеше медальона му. Чувстваше се гол без него. Имаше си един къс меч до стола, но той бе повече за показ. До него невинно стоеше подпряна тояга. Щеше по-скоро да прибегне до нея или до ножовете, скрити в палтото му. Но един меч повече се набиваше на очи и щеше да накара разбойниците, мотаещи се по улиците на Долен Кемлин, да си помислят добре.
— Знам защо питаш за него — каза Чет.
Човек като Чет можеше да се намери в почти всяка гостилница. Достатъчно стар, за да е виждал как хора като Мат се раждат, растат и умират, и готов да говори за всички тези години, стига да му дадеш достатъчно пиене, а често — и без да му дадеш.
Четината по конското лице на Чет бе пъстро сива. Шапката му беше кривната на една страна. Кърпеното му палто трябваше да е било черно някога, а червено-белият знак, извезан на джоба му, бе твърде избелял, за да се различи. Изглеждаше някак смътно военен, а и човек рядко получава такъв дълбок раздран белег на страната си от кръчмарски бой.
— Тъй де — продължи Чет, — мнозина са питали за водача на оная Банда. Е, тая халба беше добре дошла, тъй че нека да ти дам някой съвет. Като те гледам, знаеш май кой край на меча върши работа, но ще си глупак, ако се спречкаш с оня. Принцът на Гарваните, Господарят на късмета. Срещнал самата дърта смърт и хвърлял с нея зарове за бъдещето си, м-да. И никога не е губил битка.