Мат си мълчеше, отпуснат в стола. Това бе четвъртата му пивница за тази нощ и в три от тях се бе натъкнал на слухове за Матрим Каутон. Всички едва минали покрай истината. Кръв и проклета пепел!
О, да, имаше приказки и за други хора, разбира се. Най-вече за Ранд — всеки път цветовете се завихряха, щом ги чуеше. Тийр бил завзет от сеанчанците, не, от Иллиан, не, Ранд ги надвил всичките и точно сега водел Последната битка. Не! Посещавал нощем жени и им правел деца. Не, онова било Тъмния! Не, Мат бил Тъмния!
Проклети приказки. Уж трябваше да оставят Мат на мира. Някои от тях можеше да проследи до Бандата — като историята за град, пълен с оживели мъртъвци. Но мнозина твърдяха, че са чули историите от чичо си или от братовчед, или племенник.
Мат подхвърли един медник на Чет. Мъжът вежливо докосна с пръсти шапката си и отиде да си вземе ново пиене. На Мат не му се пиеше. Подозираше, че онези рисунки с него отчасти са причината приказките да се разпространяват толкова бързо. В последната кръчма, която бе навестил, един всъщност извади една — сгъната и омачкана — и му я показа. Никой не го беше разпознал досега обаче.
Огънят в камината пращеше. Долен Кемлин растеше и предприемчиви хора бяха разбрали, че предлагането на стаи и пиене на гости може да донесе добър доход. Тъй че схлупени бордеи започваха да се превръщат в кръчми, а кръчмите — в цели ханове.
Дървото се търсеше много и не една наемническа банда се бе захванала с дървосекачество. Някои работеха честно и плащаха данък на кралицата за разрешение. Други го правеха не толкова законно. Имаше вече обесени за това. Кой да си го помисли? Мъже, обесени за сечене на дървета? А после какво? Мъже, обесени за кражба на пръст?
Долен Кемлин се бе променил коренно — изникваха улици, разширяваха се сгради. Още някоя година и щеше да е град сам по себе си! Трябваше да вдигнат друга стена, за да го затвори.
Миришеше на мръсно и пот, но не повече, отколкото в други пивници. Разлятото се почистваше бързо и слугинчетата работеха чевръсто. Едно му се усмихна мило и допълни халбата му, като показа хубав глезен. Мат се постара да я запомни. Щеше да стане за Талманес.
Смъкна шала си, колкото да отпие. Чувстваше се като глупак да носи шала така. Но беше твърде топло за наметало с качулка, а брадата беше живо мъчение. Дори с шала на лицето си не изпъкваше прекалено в Долен Кемлин. Не беше единственият катил, обикалящ тъдява с прикрито лице. Обясняваше, че имал лош белег, който искал да скрие. Други предполагаха, че има награда за главата му. И двете неща бяха верни, за жалост.
Поседя още малко така, зазяпан в танцуващите в камината пламъци. Предупреждението на Чет беше свило стомаха му. Колкото повече растеше славата му, толкова по-вероятно ставаше да го предизвикат. Убийството на Принца на Гарваните можеше да направи човек много прочут. И откъде го бяха измъкнали това име? Кръв и проклета пепел!
Някой се приближи. Ноал. Беше длъгнест и кокалест и приличаше на градинско плашило, изтупало се от прахта и решило да иде до града. Въпреки бялата си коса и сбръчканото лице обаче беше чевръст като мъже на половината от годините му. Когато боравеше с оръжие поне. В други моменти изглеждаше тромав като муле в гостилница.
— Доста прочут си — каза Ноал и протегна ръце да ги сгрее на огъня. — Когато се натъкнах на теб в Ебу Дар, представа си нямах каква блестяща компания съм си намерил. Още някой месец и ще станеш по-прочут и от Джейин Бродяжника.
Мат се сви още повече в стола.
— Някои все си мислят, че е голяма работа да знаят за тебе във всяка гостилница във всеки град — продължи тихо Ноал. — Но да ме изгори дано, това си е чисто главоболие.
— Какво знаеш пък ти за това?
— Джейин се е оплаквал от тия неща — тихо отвърна Ноал.
Мат изпъшка.
След това дойде Том. Беше се облякъл като слуга на търговец, в синьо облекло, което не изглеждаше прекалено изящно, но не беше и небрежно. Твърдеше, че бил дошъл в Долен Кемлин да реши дали ще е добре да посъветва господаря си да отвори дюкян.
Беше се предрешил самоуверено, намазал бе мустаците си с восък и говореше с лек мурандийски акцент. Мат бе предложил да му измисли версия за ролята, но Том се покашля и каза, че вече си бил измислил. Проклет лъжлив веселчун.
Том си издърпа стол и се настани деликатно на него, като слуга с много високо мнение за себе си.