Том се поколеба за миг, после кимна. Лулата му задимя.
— Кураж да укрепи — каза Ноал. — Е, имаме достатъчно от него, с късмета на Мат.
— Не си длъжен да участваш в това, знаеш го, Ноал — рече Мат. — Няма защо да рискуваш.
— Идвам с вас — отвърна Ноал. — Виждал съм много места. Повечето места всъщност. Но това никога — помълча за миг. — Просто трябва да го направя. И толкова.
— Добре тогава — въздъхна Мат.
— Огън да изгори — каза Ноал. — Какво имаме?
— Фенери и факли. И малко от ония огнени пръчки от Алудра, тъй че можем да ги запалим. Още няколко изненади от нея също.
— Огнени пръчки ли? — попита Ноал.
— И няколко от ония избухващи цилиндри, дето ги използвахме срещу сеанчанците. Нарича ги гърмящи пръчки.
Том подсвирна.
— Разрешила е да вземеш от тях?
— Две. Когато я запознах с договорката ни с Елейн, беше готова да ми даде почти всичко, което поискам — Мат се намръщи. — Искаше и тя да дойде, за да ги запали. Лично! Да ме изгори дано, тежък спор беше. Но имаме доста нощни цветя — подритна торбата до стола си с ботуш.
— Носиш ги с тебе? — възкликна Том.
— Да са ми подръка — каза Мат. — Даде ми ги едва днес. Няма да избухнат току-така, Том. Това не става много често.
— Ами поне ги дръпни по-далече от камината! — каза Том, погледна лулата си, изруга и дръпна стола си на няколко педи по-настрани от Мат.
— След това „музика да замае“ — каза Ноал.
— Осигурил съм ни най-различна — увери ги Том. — Ще си взема лютнята и флейтата, но намерих и няколко малки барабана и цимбали. Човек може да си ги върже на крака и да ги удря с ръка. Освен това купих и още една флейта — погледна Мат накриво. — Простичка, за хора с дебели и мудни пръсти.
Мат изсумтя.
— И накрая: „желязо да свърже“ — каза Ноал и дръпна по пода своята си торба. Тя леко издрънча, когато я отвори, и оранжевата светлина на огнището се отрази от съдържанието ѝ. — Комплект метателни ножове за всеки от нас и два къси меча. Всичко от чисто желязо, никаква стомана. Взех и няколко вериги, и желязна пранга, която да се стегне за долния край на копието на Мат. Може да наклони тежестта му обаче.
— Ще я взема — каза Мат.
Ноал завърза торбата си. Поседяха още малко пред огъня. В известен смисъл нещата, които бяха събрали, бяха илюзия. Начин да се уверят, че все пак правят нещо като подготовка.
Но Мат помнеше онези изкривени места отвъд порталите, онези ъгли, които не бяха както трябва, онзи неестествен пейзаж. Съществата се наричаха „змии и лисици“, защото се опълчваха на всякакво стандартно описание.
Онова място бе друг свят. Приготовленията, които правеше с Том и Ноал, можеше да помогнат, но можеше също тъй да се окажат безсмислени. Нямаше как да се разбере, докато не стъпеха в онази кула. Все едно да не знаеш дали имаш подходящата противоотрова, докато оставяш змията да впие зъби в ръката ти.
Най-сетне пожела лека нощ на двамата. Ноал искаше да се върне в лагера на Бандата, който беше едва на десет минути езда от града. Том тръгна с него. Взеха пълната с нощни цветя торба на Мат — макар и двамата да изглеждаха готови по-скоро да носят торба, пълна с паяци.
Мат окачи меча си на колана над палтото, взе си кривака и се запъти към своя хан. Не стигна направо там обаче и по някое време се усети, че обикаля безцелно по улички и улици. Покрай сградите бяха изникнали съборетини и палатки — градът извън града се разрастваше покрай градските стени и ръката на закона бе слаба и безпомощна.
Миришеше на скорошен дъжд, но това напоследък се случваше често. Искаше му се да се излее на буря или да вземе най-после да се разчисти. Имаше чувството, че въздухът е затаил дъх в очакване на нещо. Удар, който така и не пада, камбана, която така и не звънва, зарове, които така и не спират да се въртят. Също като онези, които трополяха в главата му.
Опипа писмото на Верин в джоба си. Щяха ли да спрат заровете, ако го отвореше? Може би беше за голама. Ако не си върнеше скоро медальона от Елейн, съществото сигурно щеше да го намери и да му изтръгне вътрешностите.
Кръв и пепел. Дощя му се да иде някъде да се напие, да забрави кой е — и за кого го взимат — поне за известно време. Но ако се напиеше, сигурно щеше, без да иска, да разкрие лицето си. Може би да се разприказва кой е всъщност. Никога не знаеш какво ще направи човек, когато е пиян, дори ако този човек си самият ти.
Мина през градските порти и навлезе в Новия град. Въздухът взе да се замъглява от нещо, което не беше съвсем дъжд, сякаш небето се беше вслушало в сърдитото му мърморене и бе решило да позволи да го плисне с малко кихавица.