„Чудесно — помисли си Мат. — Просто скапано чудесно.“
Скоро каменната настилка на улиците се намокри от не-дъжда и уличните лампи светнаха с топки сива мъгла. Мат се присви. С шала, все още покриващ лицето му, приличаше на някой проклет айилец. Не му ли беше прекалено топло само допреди малко?
Гореше от нетърпение също като Том да отиде и да намери Моарейн. Тя бе объркала живота му, но Мат все пак ѝ беше задължен. По-добре да живее в тази бъркотия, отколкото да е заклещен в Две реки и да живее скучен живот, без да съзнава колко е скучен. Мат не беше като Перин, който беше бленувал да напусне Две реки още преди да е стигнал и до Бейрлон. Образ на Перин блесна в главата му и Мат го разпръсна набързо.
Ами Ранд? Мат го видя да седи на изящен стол, забил очи в пода пред себе си в тъмна стая, с един самотен мъждукащ светилник. Изглеждаше похабен и капнал от умора, с широко отворени очи и мрачно лице. Мат тръсна глава, за да разпръсне и този образ. Горкият Ранд. Сигурно сега си мислеше, че е проклет черен пор или някакъв съсел и дъвче шишарки. Но сигурно съсел, който иска да си живее в Две реки.
Не, Мат не искаше да се върне. Нямаше Тюон в Две реки. Светлина, добре, трябваше да измисли все пак какво да прави с Тюон. Но не искаше да се отърве от нея. Ако тя все още беше с него, щеше да я остави да го нарича Играчка, без да негодува. Е, не много поне.
Първо Моарейн. Само да можеше някак да знае малко повече за Аелфините, Еелфините и проклетата им кула. Никой не знаеше за нея, никой не разправяше нещо повече от легенди, никой нямаше нещо полезно да каже…
Никой освен Биргит. Мат спря насред улицата. Биргит. Тя беше тази, която каза на Олвер как да влязат в кулата. Откъде го знаеше?
Изруга се, че е последен глупак, и зави към Вътрешния град. Улиците се опразниха от движението, задръстило ги преди да започне почти-дъждът. Скоро Мат изпита чувството, че целият град е негов, дори уличните джебчии и просяците се бяха изпокрили.
По някаква причина това изопна нервите му повече, отколкото докато го зяпаха. Не беше естествено. Някой поне трябваше проклето да го дебне, поне за да види струва ли си да го обере. Отново съжали за медальона си. Какъв глупак, да го даде така. По-добре да си беше отрязал ръката и да я предложи на Елейн за отплата! Дали голамът беше някъде в тъмното наоколо?
Трябваше да има катили по улиците. Градовете бяха пълни с тях. Беше едно от скапаните задължителни неща за един град. Градски съвет, няколко хана и кръчми — и няколко типа със зли муцуни, чието единствено желание е да те повъргалят в калта и да похарчат парите ти за пиене и жени.
Прекоси някакъв площад и се запъти през Зидарската порта към Вътрешния град: мокрият от дъжда бял каменен свод почти сияеше на призрачната светлина на прозиращата през облаците луна. Кривакът му зачатка по каменната настилка. Стражите на портата се бяха присвили в наметалата си. Като статуи. Все едно изобщо не бяха хора. Цялото място приличаше на проклета гробница.
Малко след портата подмина една странична уличка и забави крачка, разколебан. Стори му се, че зърна вътре няколко скрити в сенките фигури. От двете страни се издигаха високи сгради, великолепна огиерска направа. От вътрешността на уличката се чу пъшкане.
— Грабеж ли? — промълви Мат облекчено.
Откъм уличката надникна изгърбена фигура. Лунната светлина огря непознатия — с тъмни очи и с дълго наметало. Сякаш се стъписа, като видя застаналия пред него Мат. Посочи с дебелопръстата си ръка и трима от приятелите му запристъпваха към него.
Мат се отпусна и избърса дъждовната вода от челото си. Значи все пак имаше улични разбойници навън тази нощ. Какво облекчение. Беше се уплашил за нищо!
Един от катилите замахна с кривак. Мат носеше късия меч на дясното си бедро нарочно открито. Разбойникът захапа въдицата, решил, че ще посегне да го извади.
Вместо това Мат бързо надигна кривака си и перна крака му. Разбойникът се олюля и Мат го фрасна по главата. Той изпъшка и падна в краката на едното от приятелчетата си.
Мат отстъпи назад, стовари кривака върху главата на втория и той се строполи върху първия. Третият катил погледна назад към главатаря им, който държеше за яката някакъв дългурест мъж, едва видим в сенките. Мат се възползва от момента, прескочи двамата изпаднали в несвяст крадци и замахна по третия.
Разбойникът вдигна тоягата да опази главата си, но Мат натресе кривака в крака му. След това го завъртя, отби немощното париране и го шибна през лицето.