Измъкна небрежно един от ножовете си и го метна по главатаря на бандата, докато връхлиташе към него. Мъжът изгъргори, олюля се в дъжда и ръцете му се вкопчиха в ножа, забит в гърлото му. Другите Мат щеше да остави в безсъзнание — горките глупаци, може би това щеше да им е за урок и да ги направи свестни хора.
Отдръпна се настрана, докато главатарят се олюляваше и накрая се свлече върху тримата си приятели. Мат го изрита, изтръгна ножа си и го почисти. Накрая погледна жертвата на грабежа и каза:
— Приятно ми е да се запознаем.
— Ти… ти ли…? — заекна мъжът.
— Че кой друг — отвърна Мат. — Мислех, че крадците ги няма тая нощ навън. Град без крадци, ами че то е все едно нива без плевели. А като няма плевели, за какво ти е селянин? Скапано негостоприемно, казвам ти.
Спасеният залитна към него на разтрепераните си крака. Казаното от Мат като че ли го обърка, но той се окопити и му стисна ръката.
— Благодаря ти! Безкрайно ти благодаря — на смътната лунна светлина Мат успя да открои широко лице с изпъкнали горни зъби.
Мат сви рамене, пусна кривака на земята, разви подгизналия си шал и започна да го изстисква.
— На твое място не бих тръгнал нощем самичък, приятел.
Мъжът примижа към него в тъмното.
— Ти! — почти изцвърча гласът му от изненада.
Мат простена.
— Кръв и проклета пепел! Не мога ли да отида някъде, без да…
Млъкна, щом мъжът скочи към него и под лунната светлина блесна кама. Мат изруга и замахна с шала. Камата удари него вместо да се забие в корема му и Мат бързо изви ръцете си и усука ножа на убиеца в плата.
Мъжът изръмжа от безсилие, а Мат пусна шала, бързо извади два ножа, по един във всяка ръка, и ги хвърли по рефлекс. Поразиха убиеца в очите. Един във всяко око. Светлина! Не се беше целил в очите.
Мъжът се свлече върху мокрия паваж.
Мат вдиша дълбоко и издиша.
— Майчино мляко в чаша! Проклето майчино мляко! — награби кривака, огледа се бързо, но улицата беше пуста — Аз те спасих бе! Спасих те, а ти искаш да ме намушкаш?
Коленичи до трупа. След това, мрачно уверен какво ще намери, отвори кесията на мъжа. Извади две монети — златни монети — и сгънат лист. Разгъна го и лунната светлина разкри лицето му на листа. Мат го смачка и го пъхна в джоба си.
По един във всяко око. По-добро, отколкото заслужаваше тоя проклетник. Мат върза отново шала си, прибра ножовете и излезе на улицата. Съжаляваше, че не бе оставил убиеца на съдбата му.
Биргит се бе облегнала на една мраморна колона и гледаше как Елейн се забавлява с вечерното представление на „играчите“. Групи като тази, разиграващи истории, бяха станали много популярни в Кайриен, а сега се опитваха да постигнат същия успех и в Андор. Една от залите на двореца, където се представяха бардове, беше приспособена, за да могат играчите да показват историите си.
Биргит поклати глава. Каква полза да се разиграват измислени истории? Защо човек сам да не преживее няколко истории? Освен това винаги щеше да предпочете да послуша бард. Дано тази мода да се гледат „играчи“ да заглъхнеше бързо.
Точно тази история пресъздаваше трагичната женитба и смърт на принцесата Валишен, убита от зверове на Сянката. Биргит беше запозната с баладата, която играчите бяха приспособили за разказа си. Всъщност пееха части от нея по време на представлението. Беше забележително, колко малко се бе променила песента през годините. Няколко различни имена, няколко различни ноти, но като цяло същата.
Също като собствените ѝ животи. Повтарящи се отново и отново, макар и с малки различия. Понякога беше войник. Понякога — скитаща из горите жена, без никаква военна подготовка. Един-два пъти се беше оказвала пълководец, за жалост. Точно тази работа щеше да предпочете да остави за някой друг.
Помнеше, че е била бранител, благороден крадец, знатна дама, убиец и спасител. Но не помнеше да е била Стражник някога. Непознатото в тази длъжност не я притесняваше. През повечето си животи не беше знаела каква е била преди. Това, което можеше да извлече от предишните си животи, беше облага, да, но нямаше право на тези спомени.
Това не пречеше сърцето ѝ да се къса всеки път, щом някой от тези спомени заглъхнеше. Светлина! Щом не можеше да бъде този път с Гайдал, не можеше ли поне да го помни? Сякаш самата Шарка не знаеше какво да прави с нея. Беше вкарана насила в този живот, избутвайки други нишки настрана, за да заеме неочаквано място. Шарката се опитваше да я втъче в себе си. Какво щеше да стане, когато всички онези спомени заглъхнеха? Щеше ли да помни как се събужда като голям човек без никакво минало? Тази мисъл я ужасяваше така, както не можеше да я ужаси никое бойно поле.