Кимна на една от гвардейките, Кайла Бент, и тя мина покрай задния ред на импровизирания театър и отдаде чест.
— Е? — попита Биргит.
— Нищо за докладване — отвърна червенокосата Кайла. — Всичко е наред — беше мършава и много лесно бе свикнала да носи панталоните и палтото на гвардейка. — Поне всичко е толкова наред, колкото може да е, докато трябва да изтърпим „Смъртта на принцеса Валишен“.
— Стига си се оплаквала — рече Биргит и едва се сдържа да не потръпне, когато „дивата“ — така я наричаха играчите — подхвана една особено писклива „ария“ — така пък наричаха песен, изпълнявана „соло“. Защо трябваше да имат толкова много нови имена за старите неща? — Би могла да се окажеш патрулиращата навън в дъжда.
— Тъй ли? — попита жадно Кайла. — Защо не ми го каза по-рано? Може да ме удари мълния. Това ще е за предпочитане.
— Връщай се на обиколките си — изсумтя Биргит.
Кайла отдаде чест и тръгна. Биргит отново се обърна към театъра и се подпря на колоната. Може би трябваше да си вземе восък да си запуши ушите. Погледна към Елейн. Кралицата седеше спокойна и сдържана и наблюдаваше играта. Понякога Биргит се чувстваше повече като бавачка, отколкото като телохранител. Как пазиш жена, която понякога изглежда толкова решена да се остави да я убият?
И все пак Елейн също беше и много способна. Като тази нощ. Беше успяла по някакъв начин да убеди най-яростната си съперничка — Елориен — да присъства на представлението. Последното ѝ заминаване от двореца бе толкова скандално, че Биргит не бе очаквала да се върне, освен във вериги. И все пак ето, че беше тук. Това намекваше за политическа маневра от страна на Елейн, с трийсет стъпки по-ловка от всичко, за което Биргит можеше да се сети.
Тя поклати глава. Елейн наистина беше кралица. Въпреки цялата си вятърничавост. Щеше да е добра за Андор. Стига Биргит да можеше да опази златокосата ѝ глава да не падне от шията ѝ.
След още малко изтърпяно пеене Кайла се приближи отново. Биргит се изправи, обзета от любопитство, като видя забързаната ѝ походка.
— Какво? — попита тихо.
— Изглеждаш отегчена — прошепна Кайла, — тъй че реших да ти докладвам. Нарушение при Сливовата порта — това беше източният вход към двореца. — Някой се опитал да се промъкне вътре.
— Поредният просяк, дошъл за трохи ли? Или шпионин на някое от лордчетата, надявал се да подслуша нещо?
— Не знам — отвърна Кайла. — Чух го от трета ръка, от Калисон, когато подминахме един патрул. Каза, че гвардейците са го задържали под арест при портата.
Биргит погледна играчите. Като че ли предстоеше да започне поредното соло.
— Поемаш командата тук и приемаш докладите. Аз ще изляза да се поразтъпча и да проверя за това нарушение.
— Донеси ми восък да си запуша ушите, като се върнеш, става ли?
Биргит се изкикоти и излезе в облицования в бяло и червено дворцов коридор. Макар да имаше гвардейци и гвардейки с допълнителни лъкове по коридорите, самата тя носеше меч, защото един опит за покушение най-вероятно щеше да премине в ръкопашен бой.
Забърза по коридора, като пътьом поглеждаше навън през прозорците. Ситният ръмеж се усилваше в истински дъжд. Съвсем потискащо. На Гайдал щеше да му хареса това време. Обичаше дъжда. Понякога се беше шегувала с него: казваше му, че ръмежът отива на лицето му, прави го по-малко плашещо за децата. Светлина, колко ѝ липсваше този човек!
Най-прекият път до Сливовата порта беше през слугинските жилища. На много места това щеше да означава навлизане в сектор от зданието, който е по-невзрачен, предназначен за по-незначителни хора. Но тази сграда бе построена от огиерите, а те имаха особено виждане за такива неща. Мраморната украса тук бе също толкова великолепна, колкото навсякъде другаде, с мозайки от малки плочки в червено и бяло.
Стаите, макар и малки според кралските стандарти, все пак бяха достатъчно големи, за да поберат цяло семейство. Биргит обикновено предпочиташе да се храни в просторната трапезария на слугите. В четири големи камини пращеше огън, за да надвие потискащия нощен студ, и свободни от дежурство слуги и гвардейци се смееха и си бъбреха. Според някои човек можеше да оцени един монарх по това как се отнася към тези, които му служат. Ако това беше вярно, то дворецът на Андор бе планиран така, че да поощри най-доброто в своите кралици.
Биргит с неохота подмина съблазнителните миризми на храна и излезе в дъжда. Студът не беше хаплив. Просто неприятен. Придърпа качулката на наметалото си и тръгна по мокрите каменни плочи на двора към Сливовата порта.