Мат изобщо не ги погледна. Гледаше Биргит в очите, докато те се въртяха, потреперваха и спираха. Биргит погледна към тях. Повече от двайсет монети. Всички паднаха на ези.
— Едно на хиляда е добър шанс — каза Мат. — За мен.
— Кръв и пепел. Лош си като Елейн! Не разбираш ли? Стига само едно погрешно хвърляне. Дори и ти не улучваш понякога.
— Ще поема риска. Да ме изгори дано, Биргит. Знам, че е глупаво, но ще го направя. Откъде знаеш толкова много за кулата, между другото? Била си вътре, нали?
— Да — призна тя.
Мат я изгледа самодоволно.
— Е, ти си се върнала! Как успя?
Тя се поколеба. Отпи глътка и изсумтя:
— Тази легенда май не е оцеляла.
— Аз поне не я знам.
— Влязох, за да ги помоля да спасят живота на любимия ми — каза тя. — Стана след битката на хълмовете Лапойнт, където предвождахме бунта на Бучанер. Гайдал беше ранен ужасно. Удар в главата, заради който губеше разсъдъка си. Забравяше кой е. Късаше ми сърцето, тъй че го отнесох в кулата да бъде Изцерен.
— И как се измъкна? — попита Мат. — Как ги надхитри?
— Не се измъкнах — промълви Биргит.
Мат замръзна.
— Еелфините изобщо не го Изцериха — продължи тя. — Убиха и двама ни. Не оцелях, Мат. Това е краят на точно тази легенда.
Той се смълча. Накрая отрони:
— О. Е, доста тъжна история значи.
— Не може всички да свършват с победа. Все едно, двамата с Гайдал не се справяхме много добре с щастливия край. По-добре за нас да изгорим в слава — направи гримаса, щом си спомни едно прераждане, когато двамата с него бяха принудени да остареят заедно, в мир. Най-досадният живот, който изобщо бе познавала, макар че тогава — без да знае за по-величавите си присъствия в Шарката — бе доста щастлива с него.
— Е, аз все пак отивам — каза Мат.
Биргит въздъхна.
— Не мога да дойда с теб, Мат. Не мога да напусна Елейн. Нейната страст към смъртта е голяма колкото твоята гордост и съм твърдо решена да се погрижа да оцелее.
— Не очаквам да дойдеш — бързо отвърна Мат. — Да ме изгори дано, не моля за това. И… — изведнъж се намръщи. — Страст към смъртта, голяма колкото моята какво?
— Все едно — отвърна тя и отпи от млякото. Имаше слабост към млякото, макар да не казваше на хората за това. Разбира се, щеше да е щастлива, когато щеше да може да пие отново. Липсваха ѝ пенливите напитки на Снерт. Харесваше гадната бира също както харесваше грозни мъже.
— Дойдох при тебе, защото имам нужда от помощ — каза Мат.
— Какво повече има да се каже? Взимаш желязо, огън и музика. Желязото ще ги нарани, ще ги отблъсне, ще ги задържи. Огънят ще ги изплаши и убие. Музиката ще ги замае. Но ще откриеш, че огънят и музиката стават все по-малко ефикасни, колкото по-дълго ги използваш.
— Кулата не е място — продължи тя. — Тя е портал. Нещо като порта на кръстопътя между селенията им. Там ще намериш и едните, и другите, змиите Аелфини и лисиците Еелфини. Стига все още да действат заедно. Отношенията им са странни.
— Но какво искат те? — попита Мат. — От нас имам предвид. Защо ги интересуваме?
— Чувството — каза Биргит. — Точно заради това строят портали в нашия свят, затова ни примамват вътре. Хранят се с това, което чувстваме. Особено харесват Айез Седай, по някаква своя си причина. Може би вкусът на тези с Единствената сила е като на силна бира.
Мат потръпна.
— Вътрешността е объркваща — каза Биргит. — Стигането до нещо определено там вътре е трудно. Влизането през кулата вместо през арките ме постави в опасност, но знаех, че ако мога да стигна до онази голяма зала, ще мога да сключа сделка. Не получаваш нищо безплатно, ако влезеш в кулата, между другото. Ще поискат нещо — нещо, което ти е скъпо. Но както и да е, аз измислих как да намеря голямата зала. Желязна прах, оставена след мен на пресечките, където минавах, за да знам къде съм била преди. Не можеха да я докоснат, виждаш ли, и… сигурен ли си, че никога не си чувал тази история?
Мат поклати глава.
— Беше популярна в тези краища — каза тя намръщено. — Преди стотина години.
— Май си обидена, че не я помнят.
— Беше хубава история.
— Ако оцелея, ще накарам Том да измисли проклета балада за това, Биргит. Кажи ми сега за прахта. Планът ти сработи ли?
Тя поклати глава.
— Все пак се изгубих. Не знам дали издухаха прахта по някакъв начин, или мястото е толкова огромно, че никога не повтарях стъпките си. Накрая се оказах заклещена, огънят ми догоря, лирата ми се счупи, тетивата ми се скъса, Гайдал в несвяст зад мен. Можеше да върви в някои дни, но в други беше твърде замаян, тъй че го дърпах на носилката, която бях взела.