— В някои дни? — каза Мат. — Колко време беше там?
— Имах провизии за два месеца — отвърна с гримаса Биргит. — Не знам колко още продължи, след като се свършиха.
— Проклета пепел! — изруга Мат.
— Казах ти да не влизаш там. В случай, че стигнеш до приятелката си, никога няма да излезете. Можеш да бродиш недели наред вътре и никога да не завиеш надясно или наляво, да продължаваш все напред, да подминаваш коридор след коридор. Все едно. Голямата зала може да е на няколко минути от теб, ако знаеш коя посока да хванеш. Но непрекъснато ще я пропускаш.
Мат се вторачи в халбата си, сякаш съжаляваше, че не си е поръчал нещо по-силно.
— Премисли ли? — попита го тя.
— Не. Но когато излезем, Моарейн да гледа поне скапано да го признае това! Два месеца?! — той се намръщи. — Чакай. Ако двамата сте умрели вътре, как е излязла историята?
Тя сви рамене.
— Това така и не го разбрах. Може би някоя Айез Седай е прибягнала до въпросите им и е попитала. Всички знаеха, че съм влязла. Тогава ме наричаха Джетари Лунната танцьорка. Сигурен ли си, че изобщо не си чувал историята?
Той отново поклати глава.
Биргит въздъхна и се отпусна. Е, не всяка от приказките за нея можеше да живее вечно, но си беше мислила, че тази ще остане за поне няколко поколения.
Вдигна халбата да допие останалото мляко. Халбата така и не стигна до устата ѝ. Замръзна, щом усети жегване на чувство от Елейн. Гняв, ярост, болка.
Тупна халбата на масата, хвърли няколко монети, стана и изруга.
— Какво? — попита Мат, скочил и той на крака.
— Елейн. В беда е. Отново! Ранена е.
— Кръв и пепел! — изруга Мат, награби палтото и кривака си и двамата затичаха към изхода.
Глава 23
Лисичи глави
Елейн въртеше между пръстите си странния медальон и оглеждаше лисичата глава на лицевата страна. Като с много тер-ангреали, беше трудно да се разбере точно що за метал е бил използван за направата му. Със сетивата на Таланта си подозираше, че е сребро. Само че медальонът вече не беше сребро. Беше нещо друго, нещо ново.
Главната певица на трупа „Театърът на щастливеца“ продължаваше песента си. Беше красива, чиста и извисена. Елейн седеше на стол с възглавнички от дясната страна на залата, преустроена с издигнат подиум за играчите. Две гвардейки на Биргит стояха зад нея.
Залата беше сумрачна, осветена само от ред малки мъждукащи светилници, поставени зад синьо стъкло в ниши в стената. Синята светлина бе приглушена от горящите жълти фенери, подредени около предната страна на платформата.
Елейн едва обръщаше внимание на представлението. Често беше слушала „Смъртта на принцеса Валишен“ като балада и всъщност не виждаше смисъл към нея да се добавят думи и различни играчи, вместо просто да се накара един бард да свърши цялото нещо. Но беше любимата балада на Елориен, а и играчите се бяха прочули в Кайриен и съответно и в Андор.
Оттам и тази вечер. Елориен бе дошла по покана на Елейн. Навярно бе заинтригувана. Защо Елейн бе решила да я покани? Сигурно за да извлече някаква изгода. И така си беше. Но Елейн нямаше да го направи веднага. Нека Елориен първо се наслади на представлението. Беше очаквала политическа засада. Беше чакала Елейн да се приближи и да седне на един от столовете до нея, или може би да прати слуга с предложение.
Елейн не направи нито едното, нито другото. Просто седеше и оглеждаше тер-ангреала с лисичата глава. Беше сложна творба на изкуството, въпреки че представляваше само парче метал. Можеше да усети сплитовете, с чиято помощ бе изработен. Сложността им далеч надхвърляше простотата на извитите сънни пръстени.
Правеше нещо погрешно, докато се опитваше да възпроизведе медальона. Носеше в кесийката си една от неуспешните си проби. Беше наредила да ѝ излеят копия, толкова точни в детайлите, колкото бижутерите ѝ можеха да постигнат, макар да подозираше, че не формата е важна. Количеството сребро като че ли беше, по някаква причина, но не и формата, придадена на среброто.
Доближаваше се. Копието в кесийката ѝ не действаше съвършено. По-слабите сплитове се отклоняваха от човека, който го държи, но много мощните не можеха да бъдат отклонени, незнайно защо. А още по-проблематичното беше, че не можеше да прелива, докато докосва копието.
Можеше да прелива, докато държи оригинала. Всъщност беше се изумила, когато откри, че държането на медальона изобщо не пречи на сплитовете ѝ. Бременността пречеше — това все още бе източник на разочарование за нея, — но все пак бе възможно да държи лисичата глава и да прелива.