Но не копието. Не го беше направила съвсем правилно. А за жалост, времето ѝ се изчерпваше. Мат скоро щеше да има нужда от този медальон.
Тя извади фалшификата, постави го на седалката до себе си, след което прегърна Извора и затъка Дух. Няколко от Родството, които наблюдаваха представлението на няколко седалки по-настрана, се озърнаха към нея, щом го направи. Повечето обаче бяха увлечени от песента.
Елейн се пресегна и докосна медальона. Сплитовете мигновено се разпаднаха и Изворът се отцеди от нея. Също като щит, поставен над нея.
Въздъхна, докато песента достигаше висините си. Копието бе толкова близо — и в същото време толкова разочароващо. Никога не беше носила нещо, което да ѝ пречи да докосва Извора, дори и да предлагаше защита.
Все пак не беше съвсем безполезно. Можеше да даде едно копие на Биргит, може би, и на няколко от капитаните си гвардейци. Нямаше да е добре да направи прекалено много копия обаче. Не и след като можеха да се използват ефикасно срещу Айез Седай.
А дали можеше например да даде едно от копията на Мат? Той така и нямаше да разбере, след като сам не можеше да прелива…
„Не“, помисли и потисна изкушението, преди да е успяло да излети твърде високо. Беше обещала на Мат да му върне медальона и щеше да го направи. Не някакво си копие, което не действа толкова добре. Пъхна двата медальона в джоба на роклята си. След като вече знаеше, че може да накара Мат да се раздели за мъничко с медальона си, сигурно щеше да може да го притисне да ѝ го даде отново. Макар че присъствието на голама в града все пак я тревожеше. Как да се справи с това нещо? Може би копия на медальона за всичките ѝ стражи не беше чак толкова лоша идея в края на краищата.
Песента свърши, последната висока нота угасна като трепкаща свещ. Дойде краят на пиесата, мъже с бели маски изскочиха от тъмното, блесна ярка светлина от нещо хвърлено в един от фенерите, а когато отново угасна, Валишен лежеше мъртва на сцената, червената ѝ рокля разстлана около нея като разлята кръв.
Публиката стана да ръкопляска. Повечето бяха Родственички, но имаше и неколцина поканени от Висшите тронове. Всички те бяха нейни поддръжници. Диелин бе тук, разбира се, както и младият Конайл Нортан, и също тъй младата — но дваж по-горда — Каталин Хевин.
Последната благородничка беше Силвейз Керен. Какво да каже за нея? Елейн поклати глава, пъхна фалшивата лисича глава в кесийката си и прибави вялото си ръкопляскане към това на другите. Играчите щяха да гледат нея. Ако не ги удостоеше с одобрението си, щяха да се терзаят цялата нощ.
След като и това приключи, Елейн тръгна към най-близката дневна, обзаведена с тапицирани столове с дебели облегалки за отпускане и непринудени беседи. От едната страна имаше тезгях със сервиращ слуга в безукорно чиста червено-бяла униформа. Стоеше с ръце зад гърба и изчакваше почтително, докато хората влизаха. Елориен я нямаше, разбира се — беше въпрос на елементарна учтивост гостът да изчака домакинът да се оттегли първи. Макар Елориен и Елейн да не бяха в никак добри отношения, нямаше да е добре да покаже лошо възпитание.
Скоро след като Елейн влезе, пълничката Елориен също се появи. Бъбреше с една от Родственичките, като показно пренебрегваше минаващите покрай нея Висши тронове. Разговорът ѝ звучеше принудено обаче. Вероятно беше очаквала изобщо да избегне дневната, но Елейн знаеше, че държи непременно да покаже, че не е променила отношението си към Дома Траканд.
Елейн се усмихна, но не се приближи към нея, а се обърна към влизащата в този момент Силвейз. Средна на ръст и фигура, синеоката девойка щеше да мине за хубавичка, ако не беше безизразното ѝ лице. Не безчувствено като на Айез Седай. Напълно безизразно. Понякога Силвейз като че ли си слагаше тази маска просто за показ. Но пък в други случаи бе издавала скрита дълбочина, дълбоко затаено лукавство.
— Благодаря за поканата ви, ваше величество — каза равнодушно Силвейз със смътно злокобен монотонен глас. — Беше изключително поучително.
— Поучително ли? — рече Елейн. — Надявах се да е било забавно.
Силвейз не отвърна. Погледна към Елориен и най-сетне издаде някакво чувство. Някаква ледена неприязън, от тази, която може да те накара да потръпнеш.
— Защо каните нея, ваше величество?
— Домът Керен също беше в раздор с Траканд някога — каза Елейн. — Често пъти тези, чиято вярност е най-трудна за спечелване, се оказват най-ценните, след като станат твои.