— Тя няма да ви поддържа, ваше величество — заяви Силвейз с все така твърде спокоен тон. — Не и след онова, което направи майка ви.
— Когато майка ми взе трона преди години — каза Елейн и хвърли поглед към Елориен, — казваха, че имало няколко Дома, над които изобщо не можела да надделее. И все пак надделя.
— И? Вие вече имате достатъчно подкрепа, ваше величество. Имате своята победа.
— Една от тях.
Другото остави неизказано. Имаше дълг на чест към Дома Тремейн. Спечелването на одобрението на Елориен не беше само въпрос на укрепване на Лъвския трон. Беше за да се затворят пропастите, причинени от майка ѝ, докато бе под влиянието на Гебрил. Беше за да се възстанови доброто име на Дома ѝ, за да се поправят злините, които можеха да се поправят.
Силвейз нямаше да разбере това. Елейн бе научила за детството на горкото момиче. Тази нямаше да добави много към честта на един Висш трон. Силвейз като че ли вярваше само в две неща: власт и мъст. Докато подкрепяше Елейн и можеше да бъде насочвана, нямаше да бъде спънка. Но никога нямаше да е силата, съюзена с Дома Траканд, както беше Диелин.
— Как обслужва потребностите ви секретарят ми, ваше величество? — попита Силвейз.
— Съвсем добре, предполагам — отвърна Елейн. Дотук не бе произвел нищо ценно, макар че не му беше позволила да прави нищо драстично по време на разпитите си. Беше в задънена улица. Беше дебнала тази група от Черната Аджа сякаш цяла вечност. Накрая ги държеше в ръцете си… но какво бе направила с тях?
Биргит бе заловила пленничките живи уж за да може да бъдат разпитани и след това съдени от Бялата кула. Но това означаваше, че няма защо да говорят. Знаеха, че ги очаква екзекуция. Тъй че Елейн трябваше или да е готова да се пазари с тях, или да разреши на разпитващия да приложи изключителни мерки.
Една кралица трябваше да е достатъчно твърда, за да разреши тези неща. Или така поне бяха обяснявали учителите и възпитателите ѝ. Вината на тези жени изобщо не бе под съмнение и те вече бяха направили достатъчно, за да си заслужат смъртта десетократно. Елейн обаче не беше сигурна колко ниско е готова да падне самата тя, за да изтръгне тайните им.
А и щеше ли да свърши някаква работа това? Испан бе имала някакъв вид Принуда или клетви, които я обвързваха. Тези навярно имаха същото. Щяха ли да могат да разкрият нещо полезно? Само да имаше как да…
Поколеба се и не чу следващата забележка на Силвейз, понеже я споходи една мисъл. На Биргит нямаше да ѝ хареса. Биргит нищо не харесваше. Но Елейн бе усетила, че Биргит излиза от двореца, може би да обиколи постовете навън.
— Моля да ме извиниш, Силвейз — каза тя. — Тъкмо си спомних, че трябва да свърша нещо веднага.
— Разбира се, ваше величество — отвърна момичето с равен, почти нечовешки глас.
Елейн се отдалечи от нея, след това бързо поздрави — и пожела приятна вечер — на другите. Конайл изглеждаше отегчен. Беше дошъл, защото се очакваше да дойде. Диелин си беше както винаги — вежлива и предпазлива същевременно. Елейн отбягна Елориен. Поздрави всички други по-важни особи в стаята и след като приключи, тръгна бавно към изхода.
— Елейн Траканд — извика зад нея Елориен.
Елейн спря и се усмихна вътрешно. Обърна се, заличила от лицето си всичко друго освен пресметливото любопитство.
— Да, лейди Елориен?
— Нима ме поканихте тук само за да ме пренебрегнете? — попита настойчиво жената от другия край на дневната.
Всички разговори спряха.
— Ни най-малко — отвърна Елейн. — Просто бях останала с впечатлението, че ще прекарате по-приятно, ако не ви принуждавам да общувате с мен. Тази вечер не беше предназначена за политически цели.
Елориен се намръщи.
— Добре, а за какво беше тогава?
— Да се насладим на една хубава балада, лейди Елориен — отвърна Елейн. — И може би за да ви припомни дните, когато често се забавлявахте в компанията на Дома Траканд — усмихна се, кимна леко и напусна.
„Нека да мисли над това“, каза си със задоволство Елейн. Елориен несъмнено бе чула, че Гебрил е бил един от Отстъпниците. Можеше и да не го вярва, но навярно щеше да си спомни годините, през които двете с Мургейз бяха показвали уважение една към друга. Трябваше ли няколко кратки месеца да са основание да се забравят години приятелство?
На стълбището видя Кайла Бент, една от капитаните на гвардейките на Биргит. Слабичката червенокоса жена си бъбреше сърдечно с двама гвардейци, които като че ли се надпреварваха да спечелят благоволението ѝ. Щом забелязаха Елейн, тримата се стегнаха в „мирно“.
— Къде отиде Биргит? — попита тя.